Катрин Кер - Магия за зора

След около час, малко преди залез-слънце, Джил стигна северните порти на града. Винаги, когато идваше в Кермор, я налягаше малко тъга. Родителите й бяха родени и израснали там, а тя бе слушала за него цял живот, затова й се струваше, че би трябвало да бъде и нейно родно място. „Само че аз нямам родно място“, помисли си Джил. Сега, повече от всеки друг път, имаше причина да се чувства напълно непозната, защото деомерът влизаше в града заедно с нея. Осъзна, че колкото и да се бори срещу собствената си деомерска способност, тя вече я беше превърнала в чужденка сред своите хора и устните й се извиха в горчива усмивка. Освен всичко друго това я поставяше в опасност. Докато водеше коня си по тесните, виещи се улици, през групи от просяци, тълпи от търговци и граждани, много добре съзнаваше, че ще е страшно лесно за някого да се промъкне зад гърба й и да забие кинжал в ребрата й. Вървейки към пристанището, непрестанно се оглеждаше.

Това беше може би причината да види старицата. Тъкмо когато пресичаше пазарния площад, една каруца, натоварена със сено за конете на гуербрета, взе малко остро завоя и се прекатури, като запуши улицата. Псувайки, каруцарите се вдигнаха от калдъръма, хората, които вървяха зад тях, се струпаха в безпорядък, а един благородник на кон започна да крещи на всички моментално да му се махат от пътя. Джил обърна коня си и започна да се промъква назад покрай постройките. Изведнъж усети, че я наблюдават и рязко се извърна. Сивокоса жена с черната забрадка на вдовица седеше на ниска стена с пазарска кошница в полите си. Макар и много пъти кърпена, простичката й синя рокля беше чиста, вързана с внимателно надиплена фуста. Тя гледаше така напрегнато към нея, че Джил неволно хвана дръжката на меча си. Старицата се сви.

— Извинявай, момче. Напомняш ми някого, когото сякаш съм познавала.

— Няма нищо, добра жено.

Отпред тълпата се разчисти и започна да се разпръсва. Джил побърза да мине през отворилата се пролука, но се закова на място. Този глас — гласът на старицата — о, богове, той звучеше познато! Но на кого приличаше? На майчиния й. Псувайки под нос, Джил накара коня да се обърне сред тълпата и си проби път до стената. Старицата вече я нямаше. Претърси в продължение на двайсетина минути района около пазарния площад, но така и не зърна жената, която би могла да е нейна баба. Усети как очите й се пълнят със сълзи, раздразнена ги изтри, сетне се насочи към пристанището. Родри — и деомерът — бяха по-важни от собственото й семейство.

Непосредствено около керморското пристанище се простираше кварталът, наречен Дъното, който представляваше гъста плетеница от тесни улички, мръсни магазини, бардаци и кръчми, все предназначени за моряците, или може би е по-добре да се каже предназначени да ги ограбват. Джил търсеше информация, която можеше да получи от Дъното, но нямаше намерение да прекарва нощта там. На безопасно разстояние, нагоре по течението на реката, в сив, но почтен район със складове и къщички на докери, намери хан на име Капстан, който се ползваше с добра слава сред сребърните кинжали, или поне с толкова добра репутация, колкото можеше да има един хан на сребърни кинжали. Джил настани коня си във воняща барака с продънен покрив, докато плешивият, кривоглед ханджия се чешеше и гледаше, без да посегне да й помогне.

— Дяволски млад си да имаш кинжал.

— Тебе какво ти влиза в работата? — Джил положи ръка върху дръжката му.

— Нищо, нищо. Можеш да имаш самостоятелна стая, ако искаш, момчето ми. По това време на годината няма много посетители.

— Готово.

Стаята представляваше мъничък клин на втория етаж, с разкривени капаци на прозорците и сламеник на пода.

Тя го изрита настрана и се разщъкаха раздразнени пълчища от дървеници. Стовари багажа си в ъгъла, сетне си тръгна, затваряйки с катанец вратата зад себе си. Дългото и тясно помещение на кръчмата беше тъмно и опушено, но масите и сламата по пода — сравнително чисти. Джил влезе наперено, стараейки се да изглежда колкото се може по-мъжествена, и си взе половиница пиво. Рано или късно някой щеше да разбере, че е жена, ала тя предпочиташе това да стане колкото се може по-късно. Тъй като улучи точно времето за вечеря, кръчмата беше препълнена с моряци, които харчеха заплатите си, подпомагани от няколко момичета, наоколо бяха седнали амбулантни търговци и тук-там мъже, по чието облекло не можеше да се определи какви са по професия, но по всяка вероятност бяха крадци. Кръчмарят посочи към огнището. Там една дебела жена се въртеше около котела.