Катрин Кер - Магия за зора

Като видя Блейн, капитанът на галерата скочи на пристана, бързо се приближи до тях и се поклони. Докато слугите товареха багажа на борда, Джил се извърна и се загледа в гладката повърхност на реката. Опита се отчаяно да сканира Родри, но неподготвеното й съзнание не й показваше нищо. Изведнъж почувства друг страх и неволно изскимтя на глас.

— Какво има? — попита Саламандър.

— Перин. Той е наблизо. Зная го.

Тя се извърна бързо, едва ли не готова да го види сред тълпата зад тях, обаче там нямаше никой освен любопитни минувачи и неколцина носачи. Но й се стори, че от кадифеното небе към нея се спуска дълга нишка мъгла. И Саламандър я видя. Вдигна ръка, промърмори няколко думи и нишката изчезна.

— Наистина е в града. Мадок ще се погрижи за това, Джил. Никак не се притеснявай.

— Все пак не можем ли да се качим на проклетия кораб и да се махаме оттук?

— Още сега. Капитанът ни дава знак да се качваме.

Перин спря тъкмо извън южната порта на града. Само миг преди това почувства близостта на Джил; сега следата беше изчезнала. Шареният сив кон тропна нетърпеливо и отметна глава. Когато по-рано този следобед влязоха в огромния град, животното едва не се подплаши. Перин трябваше да впрегне всичкото си умение да въздейства на конете, за да го успокои, но и след това той беше все още неспокоен.

— Хей ти! Ще влизаш или ще излизаш? Време е да затворим портата.

Перин се обърна и видя двама от градските стражи да се приближават бързо към него, като единият от тях носеше факел. Под дългия свод между двете порти беше станало вече тъмно.

— О, а, ъ, такова… ще влизам, мисля.

— Тогава не мисли, а се размърдай.

Перин послушно поведе конете си към вътрешната порта, а пазачът с факела го вдигна високо, така че да освети ясно лицето му.

— Да не би името ти да е лорд Перин от Алобри, а?

— Точно така. Защо?

Стражът свирна високо и остро три пъти. Другият пазач го сграбчи за рамото с лявата си ръка, а с дясната стовари юмрук в корема му толкова бързо, че той не успя да се дръпне. Преви се и започна да повръща, а в това време още двама стражи изтичаха и дръпнаха поводите на конете от безпомощните му пръсти.

— Добре свършена работа! Наистина хванахте невестулката, която дири лорд Мадок.

— Негова светлост ми каза, че говорел като глупак и без съмнение е глупак, след като потвърждава името си така лесно.

Светът се въртеше и танцуваше около него, но Перин се насили да изправи глава тъкмо навреме, за да види как един от стражите рови из дисагите му. С победен вик той вдигна нагоре променящата жига. Лордът направи немощен опит да го грабне, но друг пазач го зашлеви през лицето.

— Да ги нямаме такива, конекрадец такъв. Сега единственото, което ще изпише тази жига, ще е смъртната ти присъда.

Разоръжиха го, вързаха му ръцете отзад, сетне го помъкнаха по улиците. Малкото хора, които бяха вечерта навън, спираха да гледат и да се подиграват, когато пазачите им съобщаваха, че е конекрадец. На едно място срещнаха строен младеж, който носеше карирани бриги на благородник. Следваше го паж с факел.

— Конекрадец значи, така ли? — попита младият лорд. — Кога ще го бесите?

— Не зная, милорд. Ще трябва първо да бъде осъден.

— Наистина. Е, без съмнение ще науча. Любовницата ми много обича бесенето, нали разбираш? — Той намигна заговорнически на пазача. — Намира го твърде… нека да кажем възбуждащо? И затова я водя всеки път, когато бесят някого.

Накрая стигнаха в сградата на градската стража в полите на кралското възвишение и предадоха Перин на хората вътре, но онзи, който първи го разпозна, остана да го придружи до самия кралски комплекс. Дотогава Перин се беше възстановил достатъчно от ударите, за да изпита целия ужас на онова, което го чакаше — щяха да го бесят. Нямаше смисъл да лъже кралските чиновници; променящата жига беше сама по себе си достатъчна, за да го обесят. В миг изпита сантиментална болка, че повече няма да зърне Джил, но страхът му беше прекалено голям, за да го е еня дали ще я види или не. Онова, което имаше значение, беше, че ще умре. Колкото и да полагаше усилия да се овладее и да посрещне смъртта като боец, продължаваше да трепери и да се поти. Когато пазачите забелязаха това, се разсмяха.

— Трябвало е да мислиш за въжето, когато си пипал чуждите коне, страхливо копеленце такова.

— Сигурно донякъде е приятно да бъдеш обесен, момче. Човек го надървял, а сетне, когато увиснел на въжето, се празнел по себе си.

През цялото време, докато го мъкнеха през лабиринта от бараки и пристройки, които заобикаляха кралския брохов комплекс с многото му кули, не спираха да се гаврят с него. При неясната светлина на факлите Перин напълно загуби ориентация. Когато го блъснаха в мъничка килия в дълго каменно здание, нямаше представа накъде е север и още по-малко какво е разположението на кралския комплекс.