Катрин Кер - Магия за зора

— От сърце. Съмнявам се, че бих могъл да бягам — така, както се чувствам.

— Без съмнение. — Мадок отстъпи и го загледа по особен начин, очите му се движеха тъй, сякаш оглеждаха навсякъде около Перин, а не самия него. — Всъщност ти си почти умрял, нали?

Думите на лорда изглеждаха съвсем верни. Още щом го развърза, Перин се олюля и щеше да падне, ако Мадок не го бе подкрепил. Кралският служител го поведе или по-скоро го повлече към една ниска пейка до огнището, където имаше положени прахан и малки клечки за подпалване на огън. Мадок сложи две цепеници, сетне щракна с пръсти. Огънят избухна и затанцува по дървото. Перин изпищя. Затисна уста с длани, за да не изпищи отново, сетне се обърна рязко, присвит, и погледна с ужас към Мадок.

— Ами изглеждаше така, сякаш ти е студено, момче. Помислих да запаля малко огън. И сега, млади глупако, разбра ли в какво си се забъркал? Отсега нататък ще правиш точно каквото ти казвам или…

— Ще правя. Всичко, което кажете, милорд. Кълна ви се в честта на Вълчия клан и боговете на моя народ.

— Добре. Помни това по време на пътуването си за Елдид.

— Там ли отивам? Вие казахте, че няма…

— Казах, че няма да оставя Кълин да те докопа. Там има друг човек, който много държи да си поговори с теб. Вуйчо ми.

По онова време Кермор все още не се беше разраснал до мястото, където се сливат реките Гуармейл и Бел. Там имаше малко селце — Дейвер, което се състоеше от около четирийсет къщи и два дървени пристана, с няколко хана — да обслужват пътниците, които не биха успели да стигнат до Кермор преди падането на нощта. Кралската галера спря там привидно да купи пиво, но всъщност за да остави Джил на брега. Тъй като Саламандър носеше писма за гуербрета, той веднага щеше да бъде забелязан като важен човек в града. Тя обаче искаше да зададе въпроси на хора, които не биха желали да имат нищо общо с никого, дето да е свързан с Негова светлост и неговите стражници, затова трябваше да влезе сама.

Носейки старото седло и поводи, които купи от Дън Девери специално за целта, натоварена и с багажа си, тя изигра голямо представление, куцайки и псувайки на влизане в селото, сякаш е трябвало да върви дълго време с ботушите си за езда. Когато стигна до прашното открито място, което служеше за селски мегдан, видя двама безделници, седнали в сянката на една върба.

— Какво се е случило, сребърен кинжал? Да не си загубил коня?

— Точно така. Счупи си крака на около пет мили северно от тук. Има ли в селото някой, който може да ми продаде друг? В името на всички възможни богове, надявам се никога да не ми се налага да ходя толкова много.

Тъй като конете представляваха лукс, който не можеха да си позволят, селяните злобничко се засмяха, но един от тях махна с ръка в южна посока.

— Опитай в големия хан край пътя за Кермор. Понякога старият Мат има един-два излишни коня в конюшнята си.

— Благодаря ви. Между другото, да сте виждали друг сребърен кинжал да минава напоследък оттук? Търся един мой приятел, той е от Елдид, но представа нямам под какво име пътува сега.

Двамата се спогледаха.

— А бе, както виждам, и ти си сребърен кинжал, така че въобще не смятам, че ще направя някаква беля, ако ти кажа. Преди два дни оттук мина елдидец, който се наричаше Адорик. Имаше кинжал в пояса си.

— За какво го търсят? — намеси се вторият.

— Да пукна, ако зная. На такива като мен войскарите на гуербрета не казват какво знаят. — Джил сви рамене, доколкото можа под целия си товар. — Е, ще вървя. Ще ми се счупи гръбнакът.

Докато куцукаше, тя си мислеше, че Родри трябва да е похарчил много сребро по пътя си дотук, за да накара местните хора да си държат езика зад зъбите. Дори и при това положение беше много странно, че никой от онези, които е срещнал по пътя си, не е казал на хората на гуербрета истината, след като човекът, който им е дал парите, е потеглил. „Нищо чудно славата на сребърните кинжали да ги кара да са честни — предположи тя, — чисто и просто ги е страх, че ако не изпълнят своята страна на сделката, Родри или друг някой ще се върне да им пререже гърлата.“

Намери без особени трудности големия хан и стария Мат, а и той наистина имаше кон за продаване, един доста добър кон с бели чорапки и бяло на гърдите. Пазари се достатъчно дълго, за да звучи убедително, сетне плати с част от парите на Блейн и оседла животното. Напусна селото в бърз ход, но след като се отдалечиха достатъчно, тя остави коня да препуска в лек галоп.