Катрин Кер - Магия за зора

— Тази вечер имаме говеждо яхния, сребърен кинжал.

— Хубаво.

Джил вдигна половиницата си за поздрав и се отдалечи, заставайки с гръб към стената. Беше отпила само няколко глътки пиво, когато чу някой да вика в двора на хана. Кръчмарят изтича до прозореца.

— О, богове, това са от войскарите на гуербрета! Идват насам.

Неколцина от клиентите се изпариха през задната врата още преди мъж в ризница да блъсне предната врата и да влезе. Трима мъже с мечове, облечени в тъмночервени бриги, влязоха и притиснаха ханджията.

— Горе има ли още клиенти?

— Не зная да има. Чакайте, какво означава всичко това?

— Търсим някого, това е всичко — единият от мечоносците се обърна и започна да разглежда тълпата. — Вече минахме през цялото Дъно. Човек може да се обзаложи, че не бяхме съвсем добре дошли, но минахме навсякъде. Ей, ти, сребърен кинжал! Ела тук!

Джил се приближи толкова бавно и нагло, колкото можеше да си позволи.

— Как се казваш, момче?

— Гилин. Тебе какво те интересува?

— Нищо, боклук такъв, щом така ще се държиш. Познаваш ли мъж на име Родри от Аберуин? Той е от вашата банда.

— Познавам го. Видях го, когато бях в Кергоней. За какво го търсите?

— Не ти влиза в работата — той понечи да се обърне, после се усмихна примирително. — Виж какво, все пак ще ти кажа. Кълна се в честта си, че го търсим за добро, не за зло. Не го търсим за престъпление или нещо такова. Ако го видиш, кажи му, а? Страшно ще спечели, ако се появи в дъна на Негова светлост.

— Разбира се, че ще му кажа.

Хората на гуербрета изтрополяха навън, а клиентите на кръчмата единодушно въздъхнаха с облекчение. Кръчмарят се обърна към Джил.

— Вярваш ли в онова, което казаха за твоя приятел?

— Вярвам, защото Родри е много странен човек — тя млъкна, за да отпие от половиницата. — Не е казвал думичка за миналото си, а сребърните кинжали не ровят да разберат какво може да е направил някой човек, но се обзалагам, че е роден благородник.

— Не може да бъде! — Очите му се разшириха от учудване. — Лорд със сребърен кинжал.

Тя забеляза, че мнозина наостриха уши.

— Е, та той вече не е лорд, но имаше поведението на роден благородник, кланяше се дълбоко или едва-едва и знаеше неща, които са известни само на бардовете. Освен това си личеше и по начина, по който седеше на коня си. Човек не язди по този великолепен начин, освен ако учителят по езда на благородния му баща не го е качвал на пони, когато е бил още на три годинки.

— Питам се, какво ли е направил, за да се опозори? — обади се едно от момичетата с тъжна въздишка. — Звучи ми като тъжна история. Хубав ли е?

— Предполагам — Джил сви безразлично рамене. — Повече ме интересуваше дали умее добре да се бие.

— Без съмнение. Мъже! — Момичето се фръцна и отново започна да се занимава с двамина олюляващи се моряци в ъгъла.

Всички останали се усмихнаха и се върнаха към половиниците и разговорите си. Джил искрено се слиса колко лесно я приеха за момче. Като си помислеше, тя наистина имаше дълбок глас за жена, а това беше страна, където ясният тенор е най-високо цененият мъжки глас и несъмнено я смятаха за младо момче. И все пак смътно се разтревожи, когато осъзна доколко я бяха вкоравили годините, прекарани на път.

След няколко минути кръчмарят и момичетата започнаха да разнасят купите с яхния, която се оказа неочаквано вкусна, а също и хляба, който даваха, за да се топи в нея. Джил намери къде да седне и там към нея се приближи сивокос мъж. Съдейки по приведените му рамене и удебелената кожа на челото, оставена от каиша, с който обикновено се придържат товари, реши, че е амбулантен търговец.

— Кажи ми нещо, сребърен кинжал — попита той, без да губи време за любезности. — Този Родри не е ли типичен елдидец, с черна коса и тъмносини очи?

— Да, и е строен от раменете до краката.

— Ха. Струва ми се, че го видях преди две вечери. Беше в една кръчма в занаятчийската част на града. Направи ми впечатление, защото човек не вижда често сребърен кинжал да пие сред грънчари и ковачи.

— Прав си. Може би трябваше да кажеш това на хората на гуербрета, а?

— Може би. Биха могли и да ми платят за това, а? Нашият Родри се наричаше Беноик, между другото. Мисля си дали не лежи някъде болен, та затова да не могат да го намерят.

— Болен ли? Зле ли изглеждаше?

— Не ми се стори да е така, но питаше за знахари. И като че ли търсеше определен старец. Не му трябваше кой да е билкар. Трябваше да е той и неговата внучка.

— Невин.