Катрин Кер - Магия за зора

Доколкото можа, Джил разказа за Перин и събитията през последните няколко дни, но й беше трудно да намира думи, за да говори в някакъв ред или дори да си спомни всъщност колко време пътува с Перин. Понякога й се струваше, че това са няколко години, друг път — месеци. Стресна се, когато Саламандър й каза, че е било най-много две седмици. Той слушаше и все повече се ядосваше, докато най-накрая прекъсна последното й несвързано изречение, махвайки с ръка.

— Чух достатъчно, малката ми. Мен да питаш, гадното копеле би трябвало да бъде бичувано и обесено. Питам се дали мога да го изправя пред съда на благородник.

Тя го погледна, забеляза как гневът му гори като призрачни пламъци по лицето му и отмести поглед. Но видяното даде тласък на спомените й.

— Тебе ли видях преди известно време? Съзрях на небето един елф, целият обвит в сребърен пламък.

— Наистина си ме видяла, но си видяла само, как да ти кажа… да речем, само образа ми.

Тя кимна, мисълта и споменът отново се изгубиха. Почуди се защо е толкова разгневен на Перин, но по някакъв начин й се струваше, че би трябвало да знае отговора.

Тъкмо Саламандър свършваше с привързването на одеялата зад седлото, когато спря, наведе глава на една страна и се заслуша. Минаха няколко минути, преди тя да чуе звука на конски тропот. Бързо се приближаваха три коня. Привеждайки се под дърветата и заобикаляйки стволовете им, идваше Перин, следван от две кестеняви жребчета. Саламандър тръгна срещу него, а Перин скочи от коня си и пробяга последните няколко ярда.

— Кой си ти? — изкрещя той. — Джил, какво правиш?

Тя трепереше прекалено силно, за да говори, но оседланият и натоварен кон беше достатъчен отговор. Перин се опита да изтича към нея, но Саламандър му препречи пътя. Перин замахна да го удари. Изведнъж се материализира множество Диви, които нападнаха — поне сто от тях се нахвърлиха върху него като глутница кучета на подхвърлен им кокал. Хапеха, щипеха, ритаха и удряха с юмруци. Перин крещеше и квичеше, махаше с ръце, сякаш удряше враг, когото не можеше да види, докато накрая падна, а те се струпаха отгоре му като подмятаща се, надигаща се могилка.

— Достатъчно! — викна Саламандър.

Дивите изчезнаха, оставяйки зад себе си Перин разтреперан и скимтящ на земята.

— Така е по-добре, куче такова — озъби се Саламандър. — Чудесна издънка на Вълчия клан — конекрадец и крадец на съпруги!

С рязък жест вдигна ръка и занарежда под нос поток от думи на елфически. Внезапно Джил видя около Перин да потича зелено-сиво сияние — но не, то се излъчваше от него като облак светлина. От облака на свой ред се проточваха дълги мустачета с цвят на пушек и я омотаваха. Внезапно осъзна, че и тя се намира в подобен облак, но нейният беше бледо златист.

— Виждаш ли това, „лорд“ Перин? Виждаш ли какво си правил?

Перин погледна към нея, сетне към себе си и обратно към Саламандър, после внезапно простена и скри с длани очите си. Гертдинът изрече още няколко елфически думи, след което щракна с пръсти. В ръката му се появи златен меч, направен от нещо, дето приличаше на твърда светлина. Той го размаха, разсичайки поотделно всяко от мустачетата, които я свързваха с Перин. Светлинните линии отскачаха като прерязано въже на вързан кон и с плясък се връщаха към него. Перин пищеше, но тя усещаше как разумът и волята й се връщат, а заедно с тях едно отвращение, пламтяща омраза към този мъж, който я бе обяздил като див кон. После Саламандър занарежда отново, сияещите облаци и мечът изчезнаха. Перин вдигна глава.

— Не ме гледай така, любов моя — прошепна той. — О, в името на бог Керун, ще ме напуснеш, така ли?

— Разбира се, копеле мръсно! Не искам повече да те виждам в прокълнатия ми от боговете живот.

— Джил, Джил, моля те, не си отивай! Обичам те!

— Обичаш ли ме? — Омразата изгаряше устните й. — Плюя на твоята представа за обич.

Перин заплака и риданията му й звучаха като прекрасна музика. На Саламандър сякаш му се дощя да го ритне, но се въздържа.

— Ей, ти — озъби се той. — От чисто съжаление ще ти кажа едно — престани да крадеш жени и коне по този начин или това ще ти донесе смъртта. Чу ли какво ти рекох?

Перин бавно се изправи на крака, обърна се към гертдина, а лицето му се гърчеше така, сякаш отчаяно се мъчеше да събере някакво достойнство.

— Не те зная кой си — прошепна той. — Но няма защо да стоя тук и да те оставям да посипваш раните ми със сол. Не мога да ти попреча да отведеш Джил, така че върви. Чуваш ли ме? Махай се! — гласът му се извиси до писък. — Махайте се! И двамата!