Катрин Кер - Магия за зора

— Не ме е еня! Никога не съм искала да имам нещо такова.

— О, разбира се, че не си искала, малка глупачке! Не споря, че е така. Слушай, това са наистина тъмни и опасни въпроси и източник на много странни неща. Онзи, който изучава деомера на Светлината, не би си играл безгрижно с тях — тъй, както изглежда е правил Перин.

— Да не искаш да кажеш, че той следва тъмната пътека?

— Не твърдя и това, защото бедният, слаб, смотан идиот не е способен на подобно нещо. Не зная какво представлява лорд Перин, червеношийке моя, но съм убеден, че трябва да те махнем далеч, колкото се може по-далеч от него. Да вървим. Да стигнем до някое безопасно място и тогава ще видя какво мисли за всичко това Невин.

След като Джил си тръгна, Перин събра сили колкото да разседлае коня си и да го прати да пасе. Легна на одеялата и заспа, събуди се само за няколко мига на залез-слънце, сетне проспа цялата нощ. Когато се събуди на сутринта, без да ще се обърна, протегна ръце към Джил и се разрида, щом си спомни, че си е отишла.

— Как можа да ме напуснеш? Та аз толкова много те обичам.

Насили се да спре да плаче, после седна и огледа лагера. Беше уморен въпреки продължителния си сън, тялото го болеше, сякаш се беше бил. Тогава си спомни за мъжа, който я отведе, и се вцепени от ужас. Деомер. Че как иначе би могъл да му покаже онова странно видение на облаци от светлина и позлатени мечове? Виж какво си правил, лорд Перин. Но той не беше правил нищо, само я беше обичал. Какво общо имаха въжетата от мистична светлина с любовта? А тя каза, че го мрази. Поклати глава, защото не искаше да плаче повече.

Накрая се насили да стане и започна да си събира багажа. Вече се беше поставил в опасност, като остана толкова дълго; лордът, предишният собственик на жребчетата, можеше да дойде да ги търси. Работеше и се питаше накъде да тръгне. Изключено беше да се върне при Нед, поне дълго време още, при положение че там го очакваше гневът на Беноик. Ти си два пъти глупак, си каза той, първо отне жената на друг човек, а сетне я загуби. Знаеше, че в продължение на години Беноик щеше да го обсипва с презрение. След великолепното чувство да има кого да обича, да има човек, който го обича (той отказваше да приеме, че Джил никога не го е обичала), животът пред него се очертаваше като проснал се напред мрачен, мъглив път. Мина сякаш цяла вечност, докато напусне това място. Свършваше по някоя дреболия, като например да навие одеялата, сетне нещо му напомняше за Джил и отново започваше да плаче. Шареният сив кон стоеше близо до него, заравяше муцуна в рамото му или го подбутваше по гърба, като че искаше да му каже да престане да страда.

— Ти поне ме разбираш, нали? — прошепна Перин. — Но не е никак, ама никак трудно да направиш един кон доволен.

Накрая стана готов да потегли, сивият беше оседлан, а товарният му кон и двете нови жребчета — вързани за въжета. Възседна, после остана дълго време на седлото вперил поглед в мястото, което щеше да пази последните му спомени от Джил. А сега къде да отиде? Въпросът му се стори непреодолим. Накрая, когато сивият затанцува раздразнен и неспокоен под него, той потегли на североизток. Недалеч беше град Лерин, а там той познаваше един непочтен джамбазин, който щеше да купи жребчетата, без да задава въпроси. Цял ден язди бавно, а сълзите идваха и си отиваха по свое желание.

Родри можеше веднага да вземе шлеп надолу по реката, ако не беше сивото гномче, което се появи при него рано на сутринта, когато Саламандър догони Джил. Мъничкото същество беше изпаднало в екстаз, танцуваше и се хилеше така широко, че се виждаха всичките му остри зъбки.

— Хубаво, малки братко, доколкото разбирам, ти знаеш, че Джил е напуснала Перин.

Гномчето кимна, сетне посочи на югоизток.

— Там ли се намира Джил?

Гномчето поклати отрицателно глава, сетне имитира смотаната походка на Перин.

— Охо! И колко далеч оттук е милият ни лорд Перин?

Гномчето сви рамене и размаха ръце, сякаш искаше да каже, че не е много далеч. Родри дълго се колеба. От една страна — искаше да тръгне след Джил; от друга — желанието му за мъст беше силно като похот. Накрая то надделя.

— Е, добре, малки братко. Ще оседлая коня си, а ти ще ме заведеш при него.

Гномчето се ухили и заподскача, и все сочеше на юг и на изток.

Късно следобед Родри стигна до едно бедно селце — къщички, струпани на върха на възвишение — и около него нямаше дори свястна стена. Нямаше и кръчма, но жената на ковача държеше в кухнята си няколко бурета пиво за жадни пътници. Тя обаче отказа да приеме сребърен кинжал в къщата си. Във всеки случай му позволи да си купи половиница и да я изпие навън, насред калния двор, където кокошките ровеха близо до малка кочина, в която имаше две прасета. Жената, пълна и с разчорлена сива коса, сложи ръце на кръста си и го гледаше ядно през цялото време, докато пиеше, сякаш смяташе, че ще й открадне половиницата. Родри я изпи и я подаде с пресилен поклон.