Катрин Кер - Магия за зора

Внезапно жрецът вдигна ръце и ги плесна силно. Зашеметен, Родри се огледа. Статуята отново представляваше само парче изкусно издялано дърво. Божеството си беше отишло.

Целия този ден, придвижвайки се бързо, Родри си блъскаше главата над предзнаменованието. Какво означаваше това, че Джил върви по тъмни пътища? Отчаяно му се искаше това да означава, че Перин я е принудил по някакъв начин да тръгне с него, а тя не е потеглила доброволно, но му беше трудно да се убеди, защото Джил би могла с лекота да убие лорда, ако е опитал да я насили. И все пак се беше вкопчил в първата малка надежда, че тя все още го обича. Сърцето му така се разкъсваше между любов и страх за нея, та едва години по-късно си спомни останалата част от предзнаменованието — че противно на природата и здравия смисъл, той щеше на два пъти да умре.

На другия ден, когато стигна до едно малко селце, му стана по-ясно какво е означавала онази част от божието слово, която се отнасяше до Джил. В мъничка кръчма яде за първи път топла храна и пи половиница пиво. Докато хапваше овнешка яхния до непочистеното огнище, към него се приближи кръчмарят да си побъбри.

— Ти си вторият сребърен кинжал, когото виждаме тук напоследък — рече той. — О, разбира се, предполагам, че момичето не беше истински сребърен кинжал.

— Русо ли беше момичето? — Сърцето на Родри заблъска в гърдите, макар и да се мъчеше да изглежда безразличен. — Красиво, но облечено като момче?

— Точно така! Познаваш ли я?

— Познавам я. Преди колко време бяха тук с червенокосото й момче? Ще ми се да се видя отново с Джил и Перин.

Кръчмарят се замисли, чешейки голото петно на главата си.

— Бих казал преди не повече от четири вечери. Приятели ли са ти? Трябва да кажа, че нито един от тях не приказваше много.

— О, Перин никога не говори много, това е вярно. — Родри се опитваше да звучи весело и дружелюбно. — Но с момичето му човек обикновено може да си побъбри добре.

— Така ли? Тогава сигурно е болна или нещо такова, защото й беше трудно да каже две свързани думи. Взех я за една от онези празноглави женички, нали знаеш — много хубаво лице и нищо между ушите.

— Чакай, надявам се, че не е била болна. Та тя е обикновено весела като чучулига и два пъти по-забавна.

Кръчмарят се замисли дълго.

— Е, може би тя и нейният мъж са били поскарани. Както го гледаше, бих казал, че много я бие. Изглеждаше направо ужасена от него.

Ръката на Родри се сви около половиницата така силно, че кокалчетата му побеляха. „Върви по тъмни пътища — помисли си той, — разбирам.“

— Но независимо от всичко, момчето ми, като потеглиха от тук, тръгнаха на юг. Каза, че отивала на юг, за да търси дядо си.

За миг Родри се зачуди. После се досети: Невин! Разбира се, точно така щеше да го опише.

— Е, хубаво тогава, и много благодаря. — Той подхвърли на човека един от сребърниците на Беноик.

Родри остави половиницата си недовършена и бързо тръгна, насочвайки се към кръстопътя и пътеката, която щеше да го отведе на юг.

Кръчмарят го гледаше и потриваше монетата, докато сребърният кинжал се изгуби от погледа. Изведнъж се почувства виновен и изплашен. Защо беше излъгал по този начин, и то само заради шепата монети, които онзи странен човек му даде? Не обичаше да лъже. Смътно си спомни как се противопоставяше на онзи, но в края на краищата, след всичко казано, го беше направил. Дощя му се да имаше кон, та да препусне след сребърния кинжал и да му каже истината. Поотърси се и вдигна поглед. Селският идиот, бедният Маро, се зададе, тътрейки крака по улицата. Кръчмарят му подхвърли монетата на Родри.

— Хайде, момчето ми, занеси това у дома на майка си и й кажи, че съм казал да купи плат и да ти ушие нова риза.

Ухилен до уши, Маро хукна. Кръчмарят се зае отново с посетителите си.

— На юг ли? — каза на глас Саламандър. — В името на всеки един цирей по топките на Адовия властелин, откъде накъде Родри реши, че трябва да тръгне на юг?

Струпаните около огъня Диви придобиха замислен вид.

— Извинете ме, малки братчета. Това беше просто един риторичен въпрос.

Саламандър стана, протегна се и обърна намръщен поглед към нощното небе, мислейки, че е трябвало да сканира Родри по-рано. Беше едва чирак в деомера и трудно сканираше без помощта на някакъв фокус, а и не можеше да го прави, когато върши друго, като например да язди. Размисли се и реши, че Родри върви на юг просто от същото отчаяние, което му беше донесло късмета на сребърен кинжал. Без деомера самият той никога нямаше да е в състояние да проследи Джил, защото онзи странен неин мъж познаваше гората като дива сърна. Но сега, разбира се, знаеше точно къде се намират, само на десет мили североизточно от него, така че Родри всъщност беше на север от тях и тръгвайки на юг, се движеше точно натам, накъдето трябва. Въпросът беше откъде Родри знае това?