Катрин Кер - Магия за зора

— Какво има? — попита той.

Но тя не можеше да изрази с думи онова, което инстинктивно разбираше — че следобедното им любене го беше довело до кризисна точка, досущ войн, втурнал се в атака, който не мисли за нищо друго освен за блясъка на стомана около себе си, но изведнъж се озовава отвъд вражеската линия, откъснат и сам, когато е твърде късно да се върне.

Напускайки дъна на Греймин, Родри нямаше представа накъде да тръгне. Първия ден вървя на запад, но на залез-слънце в лагера му се появи сивото гномче и се хвърли в ръцете му, притискайки се към него като уплашено дете.

— Ето те и теб! Кажи ми, приятелче, къде е Джил?

Гномчето помисли, посочи на изток, след което изчезна. Пропилях цял скапан ден, помисли си той. И тогава, както бе потънал в отчаяние, изпита странното чувство, че го наблюдават.

Следващите три дни вървя на изток. Докато се носеше по горския път, се усещаше повече като буря, отколкото като човек, яростта и отчаянието се смесваха, за да тласкат мисълта му ту насам, ту натам, раздробявайки на късчета разума. Понякога искаше да я намери единствено за да й пререже гърлото; в други моменти се кълнеше пред себе си, че само да може да си я върне, нямаше да й зададе и един въпрос за онова, което е правила с Перин. Постепенно го обхвана по-скоро безнадеждност отколкото ярост. Перин можеше да я е отвел навсякъде, промъквайки се дълбоко в гората, където никога няма да ги намери. Едничката му надежда беше гномчето, което му се явяваше от време на време. И винаги сочеше на изток и беше изпълнено с бяс, скърцаше със зъби и се хващаше за главата всеки път, когато споменаваше за Перин. Рано или късно, или поне Родри така се надяваше, то щеше да го заведе при Джил.

Късно през деня, когато на небето се събираха бели облаци и заплашваха с дъжд, Родри яздеше по тясна пътека и изведнъж се озова на една поляна. До пътя имаше малка кръгла дървена къщурка, пред вратата на която растяха два дъба. Слезе от коня и го поведе натам, подвиквайки за поздрав. След няколко секунди се появи възрастен мъж с обръсната глава и златната лента на жрец на Бел около врата.

— Добър ден, Ваша святост — поздрави го Родри.

— Нека те благословят боговете, момчето ми. Какво те е разтревожило толкова много?

— О, пъклите да го вземат, нима изглеждам толкова злощастен?

Жрецът само се усмихна, а очите му оставаха почти скрити зад набръчканите клепачи. Беше слаб като тояга, парцаливата туника висеше на него, пръстите му приличаха на разкривени клонки.

— Търся някого, разбирате ли — продължи Родри. — И почти съм загубил надежда, че изобщо ще я намеря. Русо момиче, красиво, но винаги се облича като момче и носи сребърен кинжал. Сигурно пътува с мършав червенокос човек.

— Съпругата ти те е напуснала заради друг ли?

— Да, така е, но откъде знаете?

— Случва се много често, момчето ми, макар и да не се съмнявам, че те боли така, сякаш си първият мъж, изоставен някога от жена — поклати глава и въздъхна. — Не съм я виждал, но влез и помоли боговете да ти помогнат.

По-скоро да направи удоволствие на стария отшелник, отколкото с надежда да получи някакво знамение, Родри го последва в мрачното миришещо на плесен светилище, което заемаше половината от къщата. На правата страна имаше каменен олтар, покрит с грубо ленено платно, за да скрие кървавите петна от жертвоприношенията. Зад него се издигаше масивна статуя на Бел, издялана от дънер, като тялото беше само загатнато, ръцете бяха очертани с по две линии, прорязани в дървото, а туниката — представена с обикновени драскотини. Но лицето беше красиво моделирано, от него гледаха чифт големи очи, които сякаш виждаха, а устата беше така жива, като че всеки миг щеше да заговори. Родри се поклони официално на краля на света, сетне коленичи пред него, а жрецът застана от едната му страна. В здрача Родри изпита чувството, че очите на божеството се обърнаха към поклонника.

— О, най-свети господарю, къде е моята Джил? Ще я видя ли някога отново?

За миг мълчанието в храма се сгъсти; сетне жрецът заговори с кух, кънтящ глас, който беше съвсем различен от преди.

— Тя язди по тъмни пътища. Не я съди строго, когато отново се видите. Един, който не ме почита, я държи в плен.

Родри усети как потрепери от хлад, предизвикан от страхопочитание, подплатено със страх.

— Имаш необикновен Уирд, човече от Елдид — ти, който не си човек като останалите. Един ден ще умреш в служба на кралството, но това няма да е смърт, каквато някога си предполагал за себе си. Човеците ще си спомнят името ти дълги години, нищо че кръвта ти ще е изтекла по скалите и ще си е отишла. Всъщност те ще си го спомнят два пъти, защото ти два пъти ще умреш.