Катрин Кер - Магия за зора

Безформени като вода, дните протичаха един след друг. Джил не можеше да ги преброи; бе загубила самата представа за броене, сякаш онази част от разума й, която се занимаваше с неща като нощи и монети, беше изпаднала от дисагите и се бе изтърколила в тревата. Когато Перин се опитваше да я заговори, на нея й беше трудно да отвръща, защото думите се губеха във великолепието на гората. За щастие той рядко се обаждаше, очевидно задоволявайки се с мълчаливото й присъствие до него. Вечер, когато устройваха лагер, беше пламенен любовник, често я пожелаваше на одеялата им преди вечеря, а сетне като паж й носеше яденето, докато тя лежеше сънлива до огъня. Мудното му колебание, тътрещата се походка, неопределените усмивки и препъваща се реч — нищо не беше останало от това. Той непрекъснато се смееше, беше спокоен и сръчен, крачеше през дивата местност изпълнен със сила и живот. Предположи, че смахнатото му безличие е просто щит, който вдига, когато е принуден да живее в земите на хората.

Доказателството, че бе права, дойде, когато отидоха в едно село, за да си купят храна на пазара. Перин се върна към предишното си аз, гледайки безцелно насам и натам, запъвайки се на всяко просто изречение, докато се пазареше за сирене и праскови, за хляб от пекаря. Джил нямаше как да му помогне, защото не можеше да приказва по-ясно от него. Веднъж видя жената на селянин да ги гледа озадачена, сякаш се питаше как двойка слабоумни могат да оцелеят на пътя.

Когато свършиха да пазаруват, отидоха в мъничка кръчма да пият по половиница. След като не беше пила друго освен изворна вода, пивото й се стори толкова добро, че Джил се наслаждаваше на всяка глътчица. По пода на малкото помещение имаше пръсната мръсна слама, огнището стоеше непочистено, а масите бяха очукани, но там се почувства щастлива. Хубаво беше да вижда други хора, хора като нея, да чува човешки гласове, вместо неспирния вятър в гората и бърборенето на потоците. Оплешивяващ пълен човек с карираните панталони на търговец й се усмихна приятелски.

— Искам да те питам нещо, момиче — обади се той. — Защо носиш сребърен кинжал?

— О, а, ъ, такова — отвърна Джил. — Баща ми беше сребърен кинжал, разбирате ли. Това ми е спомен от него.

— Наистина един набожен жест.

Изведнъж Джил изживя нещо, което я стресна, защото го чу как си мисли: „Хубаво момиче, но глупаво; е, да, на момичето не му трябва ум.“ Мисълта отекна толкова ясно в съзнанието й, като да я бе изрекъл гласно, но реши, че просто се заблуждава. Когато дойде време да си тръгнат от кръчмата, се разплака само защото се връщаха в самотната дивотия.

Този следобед яздеха през ниски, вълнисти възвишения, докато боровата гора оредя, а в закътаните долини се появиха ферми. Джил нямаше представа къде се намират; знаеше единствено, че слънцето изгрява на изток и залязва на запад. Лагер направиха на място, което Перин познаваше добре, или поне така каза, в някаква долинка, през която течеше поточе и беше обградена от бели брези. Преди да запали огъня, той я целуна.

— Хайде да полегнем.

Внезапно мисълта да се люби с него я изпълни с отвращение. Блъсна го, но той я хвана за раменете и я притегли към себе си. Тя се опитваше да се освободи, но превъзхождащата му сила не й позволи. Грабна я, вдигна я, после я положи бореща се на земята. Тя се съпротивляваше, но през всичкото време знаеше, че бавно, неумолимо му отстъпва, използва само половината от силата си, позволява му от време на време да си открадне по някоя целувка или ласка, докато накрая се предаде, позволи му да я обладае, да я притисне към земята и да превърне света й в огнено удоволствие. Той легна до нея и понечи да каже нещо, сетне заспа изтощен, с отворена уста.

Джил лежеше и гледаше как залезът се стича през клоните като дъжд от жълтици. Белите брези пламтяха с вътрешно сияние, сякаш ги наблюдаваха и благославяха с мълчаливото си присъствие. Чуваше как потокът тече наблизо, безцелното бърборене на Дивите. Точно когато залезът загасваше в полумрак, Перин седна, прозя се и изстена. Видя под очите му тъмни кръгове, два синкави вира от сянка. За миг я погледна втренчено, сякаш не знаеше къде се намират.

— Не ти ли е добре? — попита Джил.

— О, а, ъ, такова, само съм уморен.

Но в течение на вечерта стана ясно, че нещата отиват много по-далеч от обикновена умора. Когато седнаха да се хранят, той се натъпка, сетне отново заспа. Тя седеше край огъня и гледаше как брезите сияят и, както й се стори, се навеждат към тях, за да разгледат тази двойка натрапници в горичката. В един момент помисли, че вижда някой да стои сред дърветата и да я наблюдава, но когато стана, за да погледне по-добре, смътната форма изчезна. След мъничко Перин отново се събуди и отиде с несигурни крачки до огъня. Внезапно подскочил пламък заля лицето му със светлина и сякаш го покри с кръв; очите му заприличаха на две големи, празни, раздрани дупки в маска. При вида му Джил извика.