Катрин Кер - Магия за зора

Цяло лято Саламандър, или Ебани Саломондериел, както беше пълното му елфическо име, пътуваше през Девери по следите на брат си, но го правеше бавно, по дълги и криволичещи пътища, защото Народа никога не бърза за никъде, а независимо от човешката си кръв той беше отгледан сред елфите. Още в самото начало, току-що прекосил границата с Елдид, намери хубаво момиче, което привлече не само с песните си, и прекара с нея две приятни лениви седмици в Кернметин. После, след като навлезе в Пирдон, един благороден лорд му плати добре, за да забавлява гостите на сватбата на дъщеря му — шест весели дни на гуляи. След това той тръгна из Девери, все в посока север, към Кергоней, но се случваше да остава по някой и друг ден в интересен град или пък за седмица в дъна на някой любезен лорд. Когато сканира Родри и установи, че е обсаден, се разбърза, но само докато разбра, че обсадата е вдигната. После реши, че брат му ще бъде в пълна безопасност дълго време, затова се забави с друго момиче, което го очакваше и му беше останало вярно още от предишното лято. В края на краищата му се стори ужасно непочтено да си тръгне бързо, след като то го бе чакало толкова дълго.

И стана така, че се намираше на около сто мили на изток от дъна на Греймин в слънчевия следобед, когато Родри ескортира хералда и съветника до там. Беше се разположил рано на лагер до един поток; рано, просто защото се бе уморил от ездата, така че върза конете си на колчета на малка полянка и отиде до течащата вода да сканира. Видя Родри разтреперан да научава от Кама новината, а тъй като сцената беше наситена с емоция, той дори можеше да чуе — макар и не с ушите си — известна част от разговора. Сякаш наистина стоеше до брат си, когато Беноик овладя нещата. Сетне видението внезапно изчезна, прокудено от собствения му поток от чувства. Скочи на крака и високо изпсува.

— Боговете да са ми на помощ! — рече на глас и поклати учудено глава. — Та наистина кой би си го помислил. Не мога да повярвам, че Джил би го изоставила, просто не мога.

Коленичи отново и се загледа във водата, в която слънчевата светлина танцуваше, и помисли за Джил. Нейният образ изплава бавно и през цялото време изглеждаше някак странно колеблив и замъглен. Тя седеше на една планинска поляна, докато Перин връзваше три коня на колчета, включително нейния Изгрев. Първо помисли, че е болна, защото седеше съвършено неподвижно, а устата й висеше отворена като на селски идиот, но не успя да я разгледа добре, защото видението беше много неясно. Отметна глава и го отпъди.

— Ето, това ми изглежда много страшно, странно и озадачаващо. Ще трябва да огледам по-отблизо.

Призова на елфически Дивите и пред него се материализираха четири гномчета и една силфида.

— Слушайте внимателно, малки братчета. Имам задача за вас и ако я изпълните, ще ви изпея песен. Ще заспя и искам да стоите до мен и да ме пазите. Ако някой човек или пък животно дойде и се приближи, ощипете ме и ме събудете.

Гномчетата кимнаха тържествено, а силфидата се понесе нагоре-надолу из въздуха. Саламандър легна на гръб, кръстоса ръце върху гърдите и забави дишането си, докато не усети как тялото му се слива със затоплената от слънцето земя. Тогава затвори очи и призова своето светлинно тяло. За разлика от хората, майстори на деомера, които използват солидна, синкава, сходна с телата им форма, елфическата прилича повече на огромен трептящ пламък, но от сребриста светлина, откъдето наднича непрекъснато променящ се лик. Когато формата на Саламандър заживя трайно във въображението му, той прехвърли в нея съзнанието си, като отначало се направи, че поглежда през очите му към лежащото под него тяло, сетне видя света в синкавата етерична светлина. Чу звук като рязко щракване; вече се намираше на ефирно равнище и гледаше надолу към спящото си тяло, пазено от Дивите и свързано с него чрез дълга сребриста нишка.

Вдигна се бавно, ориентирайки се по долините, които бяха яркочервени и мътнееха с убитото кафяво на растенията, и от потока, излъчващ първична сила във вид на сребърна завеса, която се носеше високо над водата. Ако се замотаеше в нея, тя би могла да го разкъса на парчета. Внимателно се отдалечи, набра голяма височина и помисли за Джил. Усети някакво придръпване в нейната посока и го последва. Дълго време — нещо, което е невъзможно да се определи на ефирно равнище — се носеше бързо над убиточервената гора, прекъсвана тук-там от по-светлите пространства на фермите, където работеха селяни, чиито аури сияеха около тях, преди всичко в бледожълто и зелено, на синкавия фон на равнището. Пътуваше и все повече, и повече усещаше присъствието на Джил, което го теглеше напред.