Катрин Кер - Магия за зора

След това остана да лежи в обятията му и да се притиска до него, докато светлината на свещта хвърляше бледа, танцуваща светлина върху един свят, който беше станал странен. Каменните стени бяха оживели, набъбваха и се свиваха ритмично, сякаш дишаха. Самата светлина подскочи и пламна сякаш идваше от голям огън и падаше върху стъклени късове. Ако не я беше целунал отново, щеше да се изплаши, но неговото любене прекалено обсебваше вниманието й, за да мисли за нещо друго. Когато свършиха, заспа в обятията му.

Няколко часа по-късно внезапно се събуди и го намери да спи до нея. Във фенера остатъкът от свещта гаснеше сред локва от восък. За момент се почувства толкова объркана, че се почуди какво прави той там, но малко по малко си спомни. Едва не се разплака от срам. Как можа да предаде своя Родри? Как можа да се държи като пачавра с един мъж, когото ненавиждаше? Тя седна и го събуди с думите:

— Махай се от тук. Не искам повече да те виждам.

Без да спори, той стана и започна да си търси дрехите. Тя се облегна на стената, защото стаята се въртеше около нея. Всеки звук, всяко шумолене, което идваше откъм него, беше неестествено силно и отекваше десетократно по-силно. Накрая свърши.

— Наистина те обичам — рече покорно той. — Няма да си поиграя с теб веднъж, а сетне да те изоставя.

— Махай се! Махай се веднага!

С театрална усмивка той се измъкна навън, затваряйки вратата зад гърба си. Джил падна на леглото, притисна към себе си възглавницата и хлипа в нея, докато плачът я изтощи и тя заспа. Когато се събуди, през прозореца на стаята й се изливаше слънчева светлина, гъста като поток от мед. Дълго време лежа, чудейки се как светлината е станала твърда. Очуканият фенер от пютер блестеше като най-фино сребро и дори изглеждаше, че сивият камък на стените пулсира с чудесна светлина. Облече се малко трудно, защото групите петна и изтеглените нишки на дрехите й привличаха вниманието й, сякаш бяха най-фина бродерия. Отиде до прозореца и си помисли, че не е виждала такъв хубав летен ден — небето блестеше ярко, подобно на сапфир. Долу в двора конярите се грижеха за конете и звукът от копита по калдъръма се издигаше към нея като звънтенето на камбани. На перваза се появи гномчето й.

— Знаеш ли как се опозорих?

Изгледа я, без нищо да разбира.

— Добре. О, богове, може би ще мога да живея след станалото, а може би няма да мога. Моли се Родри никога да не разбере.

Озадачено, мъничкото същество клекна и започна да си рови между пръстите на краката. Тя осъзна, че кожата му съвсем не е изцяло сива, както винаги си беше мислила, а е съставена от цветове, много мънички петънца от различни цветове, които отдалеч се сливаха и изглеждаха сиви. Така беше заета да го разглежда, че не чу вратата да се отваря, докато не стана твърде късно. Обърна се рязко и видя Перин да й се усмихва. Ръцете му бяха пълни с диви рози.

— Набрах ги на поляната за теб.

Джил се готвеше да му ги хвърли в лицето, но видът им я привлече. Трябваше да ги вземе, да ги разгледа, защото бяха най-красивите, които беше виждала, листенцата им имаха цвета на кървава дъга — непрекъснато се променяха и блестяха, докато средата им беше пламтящо злато.

— Трябва да поговорим — рече той. — Нямаме много време. Трябва да направим планове.

— Какво? Планове за какво?

— Ами не можем да останем тук, докато се върне Родри.

— Никъде няма да отивам с теб. Не те ща повече в леглото си.

Но той се усмихваше и този път, след като се бяха любили, тя усети стократно по-силно магичното му очарование. Докато мислите й се блъскаха, разбра, че е установил връзка с нея и през тялото й протича някаква странна сила. После я хвана за раменете и я целуна, мачкайки между тях цветята, от които се разнесе облак аромат.

— Толкова много те обичам — каза той, — че никога няма да те пусна да си отидеш. Ела с мен, любов моя, ела в планината с мен. Там ни е мястото. Ще пътуваме заедно цяло лято.

През ума на Джил премина една последна свързана мисъл: той не беше смахнат, а направо луд. Сетне я целуна и стана прекалено трудно да мисли.

Бойният отряд на лорд Нед срещна хералда на краля на около ден и половина път от дъна. Родри яздеше до негово благородие, когато превалиха малка височина и видяха на пътя под тях кралските емисари, до един възседнали бели коне с червени чулове, прикрепени с позлатени катарами. Начело вървеше хералдът и носеше жезъл от полиран абанос със златен връх, от който висяха сатенени панделки. Зад него яздеше възрастен мъж в дълга тъмна туника и сива наметка на юридически съветник, а до стареца имаше паж на бяло пони. Шествието завършваха четирима войскари от собствения отряд на краля, които носеха лилави наметки, а ножниците им бяха обточени със злато. Нед ги зяпаше с отворена уста.