— Утре, малки братчета, утре ще проследим мечката до бърлогата й.
Загрижени, Дивите шумоляха около него, блъскаха се и се щипеха едни други, отваряйки уста, за да изразят отчаяние и ненавист. Саламандър потрепери, обхванат от истински страх. Откъде можеше да знае дали мъжът, откраднал Джил, не беше могъщ майстор на деомера и не отиваше ли самият той към своята гибел.
— Знаете ли какво, изглежда ще трябва да влезна във връзка с Невин и да му разкажа всичко това.
Дивите закимаха енергично в знак на съгласие.
— От друга страна, ако го направя и ми каже да не се занимавам повече с тази гадна бъркотия? Как тогава ще изкупя бавенето си през лятото? Смятам, че ще бъде най-добре да продължа напред.
Дивите размахаха ръце във въздуха, изплезиха му се и изчезнаха като вълна от неподправено отвращение.
* * *
На сутринта тъмните кръгове под очите на Перин изглеждаха виолетови и приличаха на пресни синини на фона на неестествено бледата кожа. Червената му коса вече не пламтеше по същия начин; тя по-скоро беше с убит цвят и сплъстена като козината на болна котка. Работеше бавно, вадеше неща от дисагите си, поглеждаше ги, после ги връщаше на местата им, докато Джил седеше наблизо и го наблюдаваше.
— Изглеждаш наистина болен — обади се тя.
— Само съм уморен.
Почуди се какво толкова я беше еня дали е болен или не, но всъщност беше започнала да смята, че той в не по-малка степен от нея е жертва на странните си способности. Ала тази мисъл й идваше само от време на време; то напоследък изобщо рядко й идваха мисли в главата. Като че ли нещата, които Перин взимаше в ръцете си, непрекъснато променяха размерите си, като ту набъбваха, ту се свиваха и нямаха някакви очертания в истинския смисъл на думата, по-скоро блещукащи силови линии, които показваха къде се срещат с въздуха. Накрая той извади обикновена желязна пръчка, дебела около един пръст, която завършваше с дървена дръжка.
— Благодаря на всички богове — рече той. — Та аз бях започнал да мисля, че съм я загубил.
— Какво е това?
— Променяща жига. Няма да казваш на никого, че имам такава, нали? В Кергоней бесят, ако намерят такова нещо у теб.
Не разбра нищо от думите му. Насили се и направи опит да проумее всичко това, но частица по частица.
— Все още сме в Кергоней, така ли? — попита най-сетне тя.
— Да, но в южната му част. Близо до Гуейнтейр.
— Аха. И за какво е това нещо?
— С него се променя жигата на кон.
— А защо ще те обесят, ако имаш такова нещо в себе си?
— Защото само конекрадците ги носят.
— А защо ти го носиш?
— Защото съм конекрадец.
Джил го зяпна с отворена уста.
— Ти откъде смяташ, че взимам парите, които харчим? — Той се хилеше и очевидно много се забавляваше. — Отвеждам кон от някой благороден лорд, продавам го на един от хората, които познавам, и готово.
Някъде дълбоко в съзнанието на Джил се събуди споменът, че да крадеш е лошо. Тя помисли върху това, докато го гледаше как нарежда отново дисагите. Да крадеш беше лошо, а най-лошо от всичко — да си конекрадец. Ако вземеш коня на човек в необитавана местност, той може да умре. Тате винаги го е казвал. Тате винаги е бил прав.
— Не бива да взимаш коне — рече тя.
— О, та аз взимам само от хора, които могат да понесат загубата.
— И въпреки това е лошо.
— Защо? Аз имам нужда от тях, а те нямат.
Знаеше, че има отговор на този довод, но не можа да си го спомни. Отпусна се назад и се загледа в силфидите, тези крилати форми от блестящ кристал, които си играеха на лекия вятър, втурваха се насам-натам или се отбягваха с плавни извивки.
— Ще те оставя за известно време тук — каза след мъничко Перин. — Парите ни свършват и трябва да открадна кон.
— Ще се върнеш, нали? — Внезапно тя изпита ужас, че ще се загуби безнадеждно без него. — Няма да ме оставиш ей така тук?
— Какво? Разбира се, че няма. Обичам те повече от собствения си живот. Никога няма да те оставя.
Той я притегли в обятията си и я целуна, сетне я притисна към себе си. Не беше сигурна колко време седяха така заедно на топлото слънце, но когато я пусна, то беше близо до своя зенит. Отиде до потока и легна там да гледа как Дивите се забавляват, докато заспа.
Късно следобед на същия ден Родри стигна до Лерин — един от най-големите градове в Кергоней с около петстотин къщи, гушещи се зад ниска каменна стена на бреговете на Камин Ирейн. Тъй като Лерин беше важно пристанище за шлеповете, които сваляха желязо от планината в Девери, той планираше да плати, за да вземат него и коня му, като по този начин даде на себе си и на добичето така необходимата им почивка. Отначало обаче отиде на пазара да разпита за Джил и Перин. Много от местните жители познаваха добре ексцентричния лорд Перин.
Читать дальше