Катрин Кер - Магия за зора

И все пак напираха много по-светски въпроси, които също така изискваха вниманието му. Гуербретството беше прекалено богато, прекалено желано, за да остане мирно, ако линията на унаследяване бъде прекъсната. Колкото и да не обичаше да се намесва в кроежите и враждите на благородните кланове, Невин разбираше, че неговият дълг по отношение на повлияния от деомера Уирд на Родри му налагаше да се погрижи за рана му и за неговите невинни поданици, които — за разлика от благородници като Талид — предпочитаха мира пред войната. Той щеше да се бори с всички средства, с които разполагаше, за да запази Аберуин невредим. Колкото и скептично да гледаше Ловиан на политическата му опитност (нещо, което много добре знаеше), той беше повече подготвен за такава битка от всеки друг в кралството, дори и от най-мъдрите съветници на върховния крал. О, за изминалото време съм научил едно-друго, помисли той, а нашият Родри, макар и скромен боец, поставен извън закона човек, се намира тъкмо в средата на тази каша! Всичко това се бе случило преди повече от сто години, но той знаеше какво означава битка за трона, и то не на обикновен гуербрет, а на крал.

Само да не бяха мухите. Да умираш никак не е хубаво, но пък мухите да са те накацали така е несправедливо унижение. Те се трупаха, бръмчаха около раната и се опитваха да пият от кръвта. Посегнеше ли да ги отпъди, изпитваше страшна болка, та не събираше сили да го направи. Раната беше от дясната страна, точно под мишницата. Дълбока. Мадин предполагаше, че би могъл и да оживее, стига да има кой да я зашие, но тъй като беше съвсем сам сред дивата планина, щеше да умре. Не виждаше защо трябва да се самозалъгва — кръвта му изтичаше. С лявата си ръка той стискаше рога на седлото, а дясната държеше вдигната, защото от докосването раната пламваше като огън. Кръвта все така се процеждаше през разкъсаната ризница, а големите, лъскави синьо-черни мухи неспирно прииждаха. От време на време някоя от тях хапеше коня, който беше прекалено изтощен, за да направи друго, освен да тропне с крак в знак на протест.

Мадин беше единственият останал жив от отряда. Със смъртта му вражеската победа ставаше пълна, та за него беше въпрос на чест да я отложи поне за малко, тъй че докато яздеше бавно в златистата есенна омара, му се струваше много важно да не им я даде поне още двайсет минути. Пред него, на около миля разстояние, имаше езеро — набраздената му повърхност искреше в златото на залеза. По брега се извисяваха бели брези и потръпваха от надигащия се вятър. Искаше вода. Ако не се брояха мухите, от жаждата нямаше по-лошо, устата му беше толкова суха, че едвам дишаше. Конят му вървеше полека, но неотклонно към езерото. Нямаше значение, че ще умре, стига да се напие хубаво преди това.

Езерото се приближаваше. Виждаше тръстиките като тъмни черти на фона на искрящата вода и една чапла, застанала на крак на брега. Сетне нещо се случи със слънцето. То вече не се спускаше право надолу, а се клатеше напред-назад, досущ фенер в ръцете на човек, който ходи. Небето стана тъмно като нощ, а слънцето все така се клатеше напред-назад — един фенер в нощта, напред-назад, на все по-широки амплитуди, нагоре, нагоре, нагоре… и пламтеше. Сетне дойде тъмнината, мирисът на смачкана трева, бръмченето на мухите и жаждата. Накрая остана само тъмнината.

В тъмното светеше фенер. Отначало Мадин го взе за слънцето, но светлината беше прекалено малка, прекалено неподвижна. Над него се надвеси лицето на старец. Имаше гъста бяла коса и хладни сини очи.

— Рикин! — Гласът беше нисък, но настойчив. — Рико, погледни ме.

Мадин не бе чувал това име преди, но някак знаеше, че е негово и се опита да се обади. Устните му бяха прекалено сухи и не искаха да се помръднат. Старецът поднесе към тях позлатена чаша с вода и му помогна да отпие. Водата беше сладка и студена. Все пак няма да умра жаден, помисли Мадин. После отново потъна в тъмнината.

Следващия път, когато се събуди, осъзна, че е жив. Дълго лежа напълно неподвижен и се дивеше на мисълта, че няма да умре. Бавно се огледа и за първи път се запита къде се намира. Тогава разбра, че лежи гол между меки вълнени одеяла върху купчина слама. Светлината на огъня танцуваше по стените на огромно каменно помещение. Раната продължаваше да боли, но беше спретнато превързана с ленени бинтове. Обърна глава и видя стареца да седи край груба дървена маса до каменното огнище и да чете подвързана в кожа книга. Той вдигна поглед и му се усмихна.