Катрин Кер - Магия за зора

Веднъж на няколко дни Невин взимаше коня и мулето и слизаше в близкото село, откъдето купуваше прясна храна. Там натоварваше мулето с неща за зимата: сено и зърно за животните, сирена, наденица, сушени плодове и разни други работи за тях двамата. Когато го нямаше, Мадин се залавяше доколкото можеше с работата, която имаше да се върши в пещерите, а сетне отспиваше умората си. Една сива утрин, когато духаше остър вятър, Невин рече, че ще се забави повече от обикновено, защото една от селските жени имала нужда от лечебните му билки. Когато старецът потегли, Мадин измете боклука от обора в дерето, сетне се върна да почине, преди да го избута на склона на възвишението. Добави още малко дърва в огнището и приседна близо до огъня, за да прогони студа от раната си.

За първи път от сражението насам се почувства достатъчно силен, за да не спи, а изоставената му арфа с укор го зовеше. Когато я взе от кожената торба, отпуснатите струни въздъхнаха. Беше малка — само с трийсет и шест струни, но както беше изнемощял, му се стори, че настройването им отне цяла вечност. Извлече основната нота с помощта на стоманения си камертон, а сетне се зае със струните, нагласявайки малките щипки от слонова кост, а през интервалите пееше и накрая челото му плувна в пот. Този признак на слабост го подтикна да продължи, докато най-сетне арфата беше относително добре настроена, но му се наложи да почине малко, преди да започне да свири. Изтръгна от нея няколко трели, после няколко акорда и отекващата из огромното помещение с каменни стени музика сякаш му върна мъничка частица от силата. Самата големина на помещението добавяше към всяка нота, която изсвирваше, по един призрачен обертон.

Внезапно усети до рамото си Бялата дама, неговата агуен — онази, която идва при всеки бард, който истински пее. Докато тя се оформяше, той почувства познатия хлад по гърба си, потрепването на космите по врата си. Макар че се наричаше гертдин, нейното присъствие и вдъхновението, което му даваше, говореха, че кралството е загубило истински бард, когато Мадин е дал обет като войн. Тази сутрин гласът му беше слаб и непохватен, но той запя за своята агуен дълга балада, отделни стихове, всяко нещо, за което се сетеше, а музиката успокояваше раната му не по-зле от лечебната лапа.

Изведнъж разбра, че не е сам. Вдигна очи, очаквайки да види на вратата Невин, но там нямаше никой. Огледа се наоколо и не видя нищо освен сенките от огъня. И въпреки това при всеки акорд долавяше, че го слуша публика. Спомни си какво каза Невин за духовете и космите на врата му настръхнаха като на котка. Откачаш, рече си той рязко, тук няма никой. Но беше свирил твърде често пред хора, за да си повярва. Познаваше недоловимата разлика между това да пееш на въздуха и пред внимателна публика. Изпя два стиха от една балада и усети, че те, които и да бяха, се приведоха напред, за да не изпуснат нито една дума. Когато спря и остави арфата, усети разочарованието им.

— Е, добре. Сигурно не сте толкова лоши, след като обичате хубавите песни.

Стори му се, че някой зад него се изкиска, но когато се обърна, там нямаше нищо освен стената. Изправи се и се разходи бавно и внимателно из стаята, погледна във всяко ъгълче и пукнатина — и нищо не видя. Тъкмо когато сядаше отново, друг се изкиска — този път го чу съвсем ясно — като мъничко детенце, което е направило успешно лудория. Мадин грабна арфата си, воден единствено от неясното желание да я предпази, но когато усети невидимата публика да се струпва в очакване, бардът в него не устоя на изкушението да свири пред слушатели, пък които и да бяха те, дори и безплътни същества. Задърпа струните и беше сигурен, че чу въздишка на задоволство. Ей така, само защото това му дойде първо на ума, изпя петдесетте свързани куплета, в които се разказваше за пътуването на крал Бран по море до Девери и за магичната мъгла, която накрая отнесла него и флотата му. Когато омагьосаните кораби вече бяха на сигурно място в отдавна търсеното тайнствено пристанище далеч на север, Мадин се почувства изтощен.

— Ще ме извините, но трябва да спра.

Чу се въздишка на съжаление. Някой докосна косата му и нежно я погали, тъй както човек потупва с ръка куче; друг го дръпна за ръкава с пръсти, които изглеждаха много слаби. В огнището огънят пламтеше; около него се изви течение и въздухът стана неестествено студен. Мадин потръпна и се изправи, но за крачолите го хванаха мънички ръчички. Струните на арфата отекнаха безредно, сякаш някой се опитваше да свири на тях. И сенките оживяха, вдигаха се и се понасяха в кръг във всеки ъгъл. Пръсти докосваха лицето му, галеха ръцете му, щипеха дрехите му, дърпаха му косата, а струните на арфата звънтяха и дрънчаха по ужасен начин.