Катрин Кер - Магия за зора

— Жаден ли си, момчето ми?

— Жаден съм, добри човече.

Старецът топна позлатената чаша в дървено буре, сетне коленичи и му помогна да пие.

— Конят ми? — попита Мадин.

— На сигурно място е и хапва сено — рече старецът и сложи ръка на челото му. — Треската премина. Това е добре.

Преди да заспи, Мадин успя да се усмихне. Този път сънува толкова ясно последната си битка, та сякаш усети миризмата на прах и конска пот. Отрядът му се изкачи на билото и видяха, че там ги очакват. Тиерин Девир и хората му препречваха пътя им — бяха повече от сто, а те само трийсет и седем, но въпреки това щяха да се впуснат в безнадеждна атака по надолнището. Мадин го разбра по смеха на лорд Бриноик — кискаше се като луд, отпуснат на седлото си. Друго, освен да измрат, не можеха да направят — бяха хванати в капан и нямаха за какво повече да живеят. Макар и да се чувстваше глупаво, Мадин си спомни за майка си. В съзнанието си я виждаше ясно, застанала на вратата на къщата им, протегнала ръце към него. Сетне отекна рогът, който даде сигнал за атаката, и можеше да мисли само за ездата си. Надолу по склона, все по-надолу и по-надолу, натам, където войскарите на Девир се обърнаха да ги пресрещнат — сблъсъкът беше огласен от крясъци и от двете страни. В съня си Мадин преживя всяко движение — как отбива, как мушка, отново се задави от надигналия се прахоляк и се събуди с вик, когато мечът се заби дълбоко в страната му.

— Слушай, момчето ми — рече старецът, който седеше до него. — Вече всичко е наред.

— Може ли да пия вода?

— Колкото пожелаеш.

След като Мадин изгълта шест пълни чаши, старецът му донесе хляб и мляко в дървена купа. Ръцете му трепереха прекалено силно, та не можеше да държи лъжица, и старецът го нахрани като малко дете. Яденето беше по-вкусно и от най-хубавото пиршество в залата на гуербрета на Кантрей.

— Благодаря — рече Мадин. — Дължа ти най-смирена благодарност за това, че ми спаси живота.

— Спасяването на живот се е превърнало в нещо като навик за мен. Аз съм знахар.

— Тогава съм имал невероятен късмет!

— Късмет ли? — Старецът се усмихна хитро. — Е, да, наистина може да е било така. Между другото, казвам се Невин и съвсем не се шегувам, това ми е истинското име. Живея като отшелник и тук е моят дом.

— Аз пък съм Мадин и бях в отряда на лорд Бриноик. Я чакай, разбираш ли, че съм човек извън закона? В името на всички подли дяволи от ада, трябвало е да оставиш да ми изтече кръвта там, където съм паднал.

— О, наистина чувах за прокуждането на Бриноик, но присъдите на тиерини и други като тях малко ме интересуват. Проклет да съм, ако след като мога да спася някой човек, го оставя да умре само защото неговият лорд се е изхвърлил пред някого.

Мадин въздъхна и обърна глава. Наблизо, облегнат на стената, стоеше щитът му, а до него, подредени на купчина, бяха останалите неща, включително малката арфа, завита внимателно в кожената си торба. Като видя знака с лисицата, отпечатан върху всичко, което притежаваше, в очите на Мадин бликнаха сълзи. Целият му отряд, всички негови приятели, хората, с които воюваше вече осем години — всички бяха мъртви, защото лорд Бриноик беше пожелал земята на друг човек и се бе провалил в рискования си опит да я придобие.

— Тиеринът погреба ли нашите загинали? — прошепна той.

— Погребал ги е. Открих полесражението няколко дни след като те донесох тук. Като видях какво клане е било, се изненадах, че дори един човек е успял да избяга.

— Побягнах като страхливец. Участвах в атаката и ме раниха. Знаех, че ще умра и просто исках да умра сам, така — без много шум. И нека боговете са ми свидетели — не съм предполагал, че някой ще ме спаси!

— Без съмнение Уирдът ти иска да живееш.

— Тогава имам суров Уирд. Аз съм все така човек извън закона. Като не умрях с моя лорд и отряда си, затрих и последната останала ми частица чест.

Невин каза нещо успокоително, но Мадин почти не го чу. Защото, въпреки срама, който го гризеше, дълбоко в сърцето си знаеше, че се радва да е жив и самата тази радост е още една причина да се срамува.

Минаха два дни преди той да може да седне, при това само като се подпираше на стената и се бореше със замайването. Още щом се почувства малко по-силен, започна да се чуди в що за странно помещение се намира. Ако съдеше по миризмата на влага във въздуха и липсата на прозорци, сякаш се намираше под земята, но огънят в огромното огнище гореше много хубаво, следователно то очевидно теглеше добре. Помещението съответстваше на големината на огнището — беше поне петдесет на петдесет стъпки, а таванът над него се губеше в сенки. По цялата стена, на около десет стъпки над пода, имаше изсечен барелеф, който навремето си сигурно бе обикалял стаята. Сега строго геометричната схема прекъсваше внезапно, сякаш са я изтрили. Накрая в деня, когато за първи път беше достатъчно здрав, за да се нахрани сам, му дойде наум да попита Невин къде се намират.