Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

„Доказателствата са в ръцете ми.“

„Ще ви помоля още веднъж да ми кажете всичко.“

Този път аз се подчиних и разказах за всяка стъпка, която ме бе довела до разкриване на истината. Тя слушаше внимателно. Накрая започна да кима.

„Да, да, всичко е така, както казвате, с изключение на едно нещо. Убиецът на моя син не е мосю дьо Сен Алар. Убих го аз, неговата майка.“

Взрях се в нея. Тя продължи леко да кима.

„Добре направих, че пратих да ви повикат. Провидение на добрия Бог беше това, че Виржини, преди да тръгне за манастира, ми каза какво е извършила. Слушайте, мосю Поаро! Синът ми беше лош човек. Той преследваше църквата. Живееше в смъртен грях. Привличаше в него и други души. Но имаше и нещо още по-лошо. Когато една сутрин излизах от стаята си, видях снаха ми да стои на стълбищната площадка. Тя четеше писмо. Синът ми се прокрадна зад гърба й. Едно бързо бутане и тя падна и удари главата си в мраморните стълби. Когато я вдигнаха, тя беше вече мъртва. Синът ми беше убиец и само аз, неговата майка, знаех това. — Старата дама затвори очите си за малко. — Не можете да си представите, мосю, моята мъка, моето отчаяние. Какво трябваше да направя? Да го издам на полицията? Не можех да си позволя това. Дългът ми го налагаше, но плътта ми беше слаба. Освен това щяха ли да ми повярват? От известно време зрението ми отслабва — ще кажат, че съм сгрешила. Замълчах си. Но съвестта ми не ми даваше покой. Като запазвах мълчание, аз се превръщах в съучастник на убиеца. Синът ми наследи парите на жена си. Процъфтя като лаврово клонче. Предстоеше да получи и министерски пост! Тогава още по-яростно щеше да се бори срещу църквата. А още и Виржини. Тя, клетото дете, красива, естествено благочестива, беше очарована от него. Той имаше странна и ужасна власт над жените. Съзнавах, че опасността приближава, а бях безсилна да я предотвратя. Той имаше намерение да се ожени за нея. Настъпи момент, в който тя беше готова да му се предаде напълно. Тогава видях ясно пътя си. Той беше мой син. Аз му бях дала живот. Аз отговарях за него. Той беше убил тялото на една жена, сега се готвеше да убие душата на друга! Отидох в стаята на мистър Уилсън и взех шишенцето с таблетките. Той бе казал веднъж на шега, че има достатъчно от тях, за да убие човек! Отидох в кабинета на сина ми и отворих голямата кутия с шоколадови бонбони, която винаги стоеше на масата. По погрешка отворих новата кутия. Другата беше също на масата. В нея беше останал само един бонбон. Това улесняваше нещата. Никой, освен сина ми и Виржини не ядеше шоколадови бонбони. Тази вечер щях да държа Виржини при мен. Всичко изпълних, както бях го намислила… — Тя млъкна, затвори очи за миг, после отново ги отвори. — Мосю Поаро, аз съм в ръцете ви. Казват ми, че не ми остават много дни живот. Ще отговарям за своята постъпка пред добрия Бог. Трябва ли да отговарям за нея и тук, на земята?“ Аз се колебаех.

„А празното шишенце, мадам? — запитах я, за да печеля време. — Как така то се е озовало у мосю дьо Сен Алар?“

„Когато той дойде да се сбогува с мен, мосю, аз го пъхнах в джоба му. Не знаех друг начин да се отърва от него. Аз съм толкова несигурна, че не мога да се движа много без чужда помощ и ако намереха шишенцето празно в моите стаи, това можеше да породи подозрения. Вие разбирате, мосю — тя се надигна от стола в цял ръст, — то беше без умисъл да хвърля подозрения върху мосю дьо Сен Алар! Никога не бих направила такова нещо. Реших, че слугата му ще намери празното шишенце в джоба и ще го изхвърли, без да задава никакви въпроси.“

Наведох глава.

„Разбирам, мадам“ — казах аз.

„Какво е вашето решение, мосю?“ Гласът й беше твърд и уверен, главата й беше гордо вдигната нагоре. Станах от стола си.

„Мадам — казах аз, — имам честта да ви пожелая всичко най-хубаво. Направих своите разследвания — и се провалих! Въпросът е приключен.“

Поаро остана мълчалив за миг, а после каза тихо:

— Тя почина точно след една седмица. Мадмоазел Виржини премина успешно своето послушничество и стана монахиня. Това, приятелю, е историята. Трябва да призная, че не се представих добре в нея.

— Но това не може да се смята за провал — възразих аз. — Какво друго би могъл да реши човек при тези обстоятелства?

— Ah, sacre, mon ami 12 12 О, проклятие, приятелю (фр.) — Б.пр. ! — извика Поаро, който внезапно се оживи. — Нима не разбирате? Аз трийсет и шест пъти се показах като идиот! Сивите ми клетки изобщо не функционираха. През цялото време уликата е била в моите ръце.