Агата Кристи - Смърт в Маркет Бейсинг (Ранните случаи на Поаро. Част втора)

Доволен от получения разтвор, Поаро пристъпи към гнездото. Отпуши шишенцето, извърна глава встрани и изля разтвора в гнездото на осите, а после се отдръпна на крачка-две, за да наблюдава ефекта.

Някои оси, които току-що се бяха върнали в гнездото, потрепнаха малко и останаха неподвижни. Други изпълзяха от дупката, само за да умрат. Поаро ги погледа една-две минути, после кимна и се върна на верандата.

— Бърза смърт — каза той. — Много бърза смърт.

Едва сега Харисън успя да проговори:

— Какво знаете?

Поаро погледна право напред.

— Както ви казах — поде той, — видях името на Клод Лангтън в аптекарската книга. Не ви казах обаче, че почти веднага след това се случи да го срещна. Той ми каза, че е купил калиев цианид по ваша молба — за гнездото на осите. Това ми се стори малко странно, приятелю, защото помня, че на вечерята, за която споменахте, вие превъзнасяхте чудесните качества на бензина и оспорвахте цианида като опасно и ненужно средство.

— Продължавайте.

— Знаех и нещо друго. Бях видял Клод Лангтън и Моли Дийн заедно, когато изобщо не подозираха, че някой може да ги наблюдава. Не знаех каква точно свада е довела до раздялата им и е тикнала Моли в ръцете ви, но разбрах, че неразбирателството им е приключило и че мис Дийн пак се връща към любовта си.

— Продължавайте.

— Знаех и още нещо, приятелю. То стана онзи ден на „Харли Стрийт“ — тогава ви видях да излизате от дома на един лекар. Познавам лекаря и зная за какви болести ходят при него, а прочетох и израза на лицето ви. Само веднъж-дваж съм виждал този израз на нечие лице, но никога няма да го сбъркам. Това е лицето на човек, когото очаква смърт. Прав съм, нали?

— Напълно сте прав. Лекарят ми даде два месеца.

— Вие не ме забелязахте, приятелю, защото мислехте за други неща. Видях и още нещо на лицето ви — онова нещо, което, както ви казах днес следобед, хората се опитват да прикрият. Видях на лицето ви омраза, приятелю. Не се бяхте постарали да я прикриете, понеже мислехте, че никой не ви наблюдава.

— Продължавайте — каза Харисън.

— Това е почти всичко. Дойдох тук, видях случайно името на Лангтън в книгата за отровите, както ви казах, после го срещнах и дойдох при вас. Поставих ви уловка. Отрекохте да сте поръчвали на Лангтън да вземе цианид или по-скоро изразихте учудване задето той е постъпил така. Отпърво се стреснахте при моето появяване, но после разбрахте колко добре ще пасне то в плановете ви и подсилихте подозренията ми. Знаех от самия Лангтън, че той ще дойде в осем и половина. Вие ми казахте девет часа, мислейки, че като дойда в девет, всичко вече ще е свършило. И така аз узнах всичко.

— Защо дойдохте? — извика Харисън. — Изобщо да не бяхте идвали!

Поаро се изпъчи.

— Казах ви — рече той, — че убийството е моята професия.

— Убийството! Искате да кажете „самоубийството“?

— Не. — Гласът на Поаро се извиси отчетливо. — Имам предвид точно убийство. Смъртта ви щеше да бъде бърза и лека, но смъртта, която вие готвехте за Лангтън, щеше да бъде най-лошата смърт, с която може да умре човек. Той купува отровата, идва да ви види и е насаме с вас. Вие внезапно умирате и намират цианида в чашата ви, след което Лангтън е осъден на смърт и увисва на въжето. Такъв е бил вашият план.

Харисън отново изпъшка:

— Защо дойдохте? Защо?

— Казах ви, че има друга причина. Вие сте ми симпатичен. Чуйте, mon ami , вие сте умиращ човек, загубил момичето, което обичате, но има нещо, което не сте — не сте убиец. Кажете ми сега — доволен ли сте или не, задето дойдох?

Настъпи кратка пауза, а след това Харисън се изпъна като струна. На лицето му грееше ново, непознато достойнство — изразът на човек, който е победил злото в себе си. Протегна ръка през масата.

— Благодаря на Бога, че дойдохте — извика той. — О, от все сърце съм му благодарен за това!

Забелязвах, че от известно време Поаро става все по-недоволен и неспокоен. Напоследък нямахме интересни случаи, нищо, върху което дребният ми приятел да упражнява проницателния си ум и забележителната си способност да прави успешни умозаключения. Тази сутрин той захвърли вестника с едно нервно „Уф“ — любимо негово възклицание, което звучеше досущ като котешко кихане.

— Те се боят от мен, Хейстингс! Вашите английски престъпници се боят от мен! Когато котката е тук, малките мишлета стоят надалеч от сиренето!

— Мисля, че повечето от тях дори не знаят за вашето съществуване — казах аз със смях.