Андре Мороа - Жорж Санд

Той я обвинява в нови изневери. Тя отрича.

Казах ви веднъж завинаги, че ако бих имала нещастието да ви изневеря някога от умора, от физическа слабост, от болезнена нужда, бих ви признала вината си и бих ви дала право да ме накажете с вечна забрава… Такова злопаметство би било несъответно наказание за едно грубо, но не и непростимо прегрешение, което вие вършите впрочем със съпругата си и след като си принадлежим! Както и да е, аз бих понесла без глупави сцени и слабости последиците на моето безпътство. Но угризенията ми ще бъдат равни на престъпление и аз няма да отида да се кая в пустинята за един грях, който вие — и много други почтени мъже — вършите не знам колко хиляди пъти…

Не крия, че много страдах от целомъдрието си; имах много неприятни сънища. Сто пъти чувствувах как кръвта нахлува в главата ми. На слънце, в недрата на прекрасните планини, където слушах песента на птиците и вдишвах сладките ухания на горите и долините, често сядах сама, настрана от всички, с душа, изпълнена с любов, и колене, подкосени от сласт. Аз съм още млада, макар да казвам на другите мъже, че съм спокойна като старица, кръвта ми кипи… Все още изминавам по десет мили пеш, а когато се хвърлям вечер в хотелското легло, все още мисля, че гърдите на любим мъж са единствената възглавница, на която биха отпочинали и тялото, и душата. Както и да е, запазвах спокойствие, което заблуждаваше дори скъпите ми приятели — Франц и Мари… Другите вярват, че съм Лелия в пълния смисъл на тази дума и пребледнявам, защото много съм ходила. Можете да ми вярвате, че не са ми липсвали случаи да намеря облекчение; около мене имаше много мъже, по-млади от вас, които биха разбрали само от един поглед… Безнаказаността ми беше осигурена; има хиляди начини да ви измамя и да потуля в мрак един груб миг, който Екатерина II не би си отказала. От такова само по себе си леко петно, все пак неизлечимо за влюбените, ме предпази не това, което жените наричат „добродетел“ (аз не зная смисъла на тази дума), а любовта, завладяла сърцето ми и непреодолимо отвратителната мисъл да ме притиска в любовна прегръдка друг мъж освен вас. За вас мечтая, когато се събуждам потънала в пот; пак вас призовавам, когато природата пее страстни химни, а планинският въздух прониква в порите ми с хилядите острия на желанието…

Не — твърди Жорж, — тя не е отстъпвала никога пред изкушенията, докато той… Когато минала през Бурж, приятели й разказали, че Мишел бил влюбен в една „отвратително дебела“ жена:

Узнах с положителност, и то от незлобивите уста на едно дете, че ти си прекарвал дните си с тази жена. Мога ли да не страдам и да не подозирам? С тази жена не те свързва приятелство, защото си ми говорил за нея, а досега не си ми казал нито дума. От тебе лично зная, че не се възхищаваш от съпруга й. Какво правиш тогава у нея? Тя е музикантка, но пее фалшиво и непоносимо превзето; зная това; чувала съм я… Този недействителен талант не може нито да те очарова, нито да те развлича. Тя е зла и ме мрази… Не пропуска нито един случай да ме очерня и клевети. Зная и това; почти съм я чувала сама. Как можеш да си близък със същество, което ме мрази?… Боже мой, аз не бих изтърпяла най-добрият ми приятел, син ми дори, да каже лоша дума за тебе; бих го намразила и завинаги прогонила!

И така, кажи ми, Марсел, какво правиш у нея и защо прекарваш там всеки час, който изтръгваш от работата си? За да задоволиш просто сластолюбието си, както би постъпил с някоя проститутка? Уви! Аз съм по-млада от тебе, с повече кръв, мишци и нерви, с желязно здраве, с излишна енергия, която не зная къде да дяна — и все пак най-младият и най-красив мъж не би ме съблазнил да ти изневеря въпреки твоята забрава, пренебрежението, дори изневярата ти. Когато ме обземе такава треска, отивам при лекаря да ми пусне един фунт кръв. Лекарят ми казва, че това е престъпление, самоубийство и не облекчава много; че трябва да имам любовник, иначе животът ми е застрашен поради излишък от жизненост. Е добре, и да бих желала, не мога; не мога да понеса дори мисъл за такова нещо…

Противно ми е да мисля, че това толкова красиво, обожавано тяло, пропито с моите ласки, неведнъж отпадало в обятията ми и съживявано от целувките ми; това тяло, неведнъж измъчвано от нашите безумия, неведнъж изцерявано и съживявано от моите устни и коси, от пламтящото ми дихание… Уви! Къде започват да блуждаят спомените ми? Веднъж те съживих с диханието си; мислех, че сама ще умра, с толкова плам се постарах да вдъхна в измъченото ти тяло живота и любовта, изпълнили гърдите ми. О! Колко сладко би било да умра така, вливайки ти жизнеността на здравата младост, която потиска плещите ми. Господи! Нима това обожавано тяло е било осквернено от допира с една жалка плът?… Вдишала ли е устата ти диханието на друга уста, изпаднала до самообожаване и до преклонение пред всички обществени глупости? Не, не е възможно!