Андре Мороа - Жорж Санд

Докъде е стигнала тя в своите размишления при това уединение в Палезо, пред прага на старостта? По отношение на религията признава незнанието си. Човек няма възможност да определи бога, а не е възможно да твърди това, което не може да определи. И все пак тя иска да вярва.

Жорж Санд до Депланш, 25 май 1866:

Настоящият век не може нищо да твърди, но бъдещето ще може, надявам се! Да вярваме в напредъка; да вярваме в бога още отсега. Чувството ни отвежда към него. Вярата е свръхвъзбуда, въодушевление, състояние на интелектуално извисяване, което човек трябва да пази като съкровище, а не да го разпилява по пътищата в медни петачета, в празни приказки, в неточни, педантични разсъждения… Да оставим времето и науката да разрешат въпроса. Векове са потребни да доловят божието дело във всемира. Човек не знае още нищо: не може да докаже, че бог не съществува; още по-малко може да докаже, че съществува. Достатъчно е, че не можем да го отричаме безусловно. Нека се задоволим с това, драги, ние, хората на изкуството, което значи хората на чувството… Да вярваме въпреки всичко и да кажем: вярвам! това не значи: твърдя! Да кажем: надявам се! Това не значи: зная. Да се обединим в това разбиране, в това пожелание, в тази мечта на добрите души. Ние чувствуваме, че за да съществува милосърдие, е необходимо да има надежда и вяра, както за свободата и равенството е необходимо братство.

И така, „тя обича бога“, както е предсказала майка Алиша; но като остава сама спиритуалистка, не отлъчва от църквата материалистите: „Място за атеистите! Нима и те не гледат като нас към бъдещето? Не се ли борят като нас с мрака на суеверието?“

В политиката, макар и по-скептична към незабавна дейност, тя все още се надява. Въпреки доброто отношение на двора към нея, империята не й се струва нещо ценно и тя не вярва в либерализма, с който Наполеон III започва да се перчи. В романа „Господин Силвестър“, който е писала по това време, двама души спорят в диалог, воден фактически от Санд срещу Санд. Старият отшелник господин Силвестър, участник в революцията от 1848 година, не вярва вече в никакъв вид обществено устройство, защото от опит е научил, че правдата никога не тържествува; неговият събеседник, младият Пиер Соред, не се съгласява, че човек трябва да стане скептик само защото не е създал рай на земята. Защо ще се опитвате да налагате на народа съвършени закони? „Това е учението на тероризма: «Братство или смърт». И на инквизицията: «Извън църквата няма спасение». Предписани добродетел и вяра не са вече вяра и добродетел; те стават омразни. На хората трябва да се даде възможност да разберат предимствата на обединението и правото да го създадат сами, когато му дойде времето.“

Така мистичната и романтична революционерка придобива постепенно критично съзнание. Тя мисли, че го дължи на занимаването с науката. Във „Валведр“, друг роман от същото време, Санд описва с обич и уважение един и същ учен. „Не ми говорете, че изучаването на природните закони и търсенето на първопричините изстудяват сърцето и забавят полета на мисълта; няма да ви повярвам.“ Като Ренан и Бертло, и по същото време, мадам Санд минава от популярния към научния романтизъм. Еволюирайки със своето време, тя остава „като звучно ехо“ в центъра на новите мисли.

Книгите, които пише сега, не са много хубави и тя го знае. Те са идейни романи, гдето се противопоставят едни на други не живи същества, а въплътени учения. Изкуството трябва да бъде по-конкретно. Истинският гений на Санд е свързан с любовта й към земята; и сияе с последен блясък в някои писма:

Жорж Санд до Морис, 1 февруари 1866:

Пътуването беше много хубаво: вълшебен, възхитителен изгрев над Черната долина: всички отблясъци на златото — бледи, студени, топли, червени, зелени, жълти, алени, виолетови, сини, от палитрата на великия творец на светлината; цялото небе, от зенита до хоризонта, блестеше в сияние и багри над прекрасната местност, над цъфналите храсти, около локвички светлорозова вода…

Валведр е едно разсъдъчно същество, герой на тезисен роман, лишен от лудориите на живота. Но Санд продължава да върви с наведена глава като берийски вол, и да оре всеки ден своята бразда. Щастлива ли е? Да, защото желае да бъде щастлива.

Жорж Санд до Шарл Понси, 16 ноември 1866:

Човек създава сам щастието си, когато умее как да постъпи. Да има прости вкусове, малко смелост, малко себеотрицание, трудолюбие и преди всичко спокойна съвест. Щастието не е следователно измамна мечта, вече съм сигурна в това; с опитност и разсъдливост човек може да получи много нещо от себе си; с желание и търпение може да поправи дори здравето си… И така, да живеем живота такъв, какъвто е, без неблагодарност…