Андре Мороа - Жорж Санд

Жорж Санд е с чудновата рокля, от която се подава алена долна фуста; пуши огромни папироси. На трапезата не продумва. Гостите в Гийери забелязват сломения й вид, закръглеността, увисналите бузи. Тя си заминава на следния ден. „Какво е впечатлението ви от тази последна среща с вашата съпруга?“ — обръща се д-р Селси към Казимир. „О! — отговаря баронът — нямах желание да я нарека Аврора 148 148 Аврора (фр.) — зора. — Б.пр. ; защото приличаше повече на залез…“

Морис и Лина се прибират в Ноан, Санд в Палезо. И при тази скръб тя учудва своите приятели с незабавната си душевна устойчивост. „Какво нещастие! Но въпреки това искам, заповядвам ново дете, защото човек трябва да люби, да страда, да плаче, да се надява, да създава…“ Вечери у Маньи, водевили, театър „Жимназ“ и „Одеон“ — животът подновява затворения си кръг. Мансо кашля, подрежда Палезо, а вечер играе безик със своята „дама“.

1865 година е тъжна. Мансо кашля, има треска, гасне поразително бързо. И Жорж се оплаква от хиляди болки, но все пак пъргаво тича из калта в градината да сади лук, изпратен от Ноан; ходи всеки ден на театър в Париж; изтощава Мансо и уморява Майар с поръчки и покупки. На 23 януари Майар умира внезапно от перитонит; „мадам е много добра и мила към всички.“ Но само след няколко дни завлича Мансо в Палезо, за да види някаква панаирска пиеса: „Спомените на дявола“. Тя не може да устои на изкушението на марионетния театър.

Всъщност има моменти, когато не може да устои на никакво изкушение. В Париж е срещнала отново през 1864 година младия художник Маршал мастодонта, станал чрез нея близък на принцеса Матилда. Дюма-син ги сближава повторно, като моли Санд да издействува от принца орденска лента „за дебелия Апелес 149 149 Апелес — най-прочутият гръцки художник от IV в. пр.н.е. — Б.пр. , който обича червеното“. Във връзка с тази постъпка дебелият Апелес идва да изкаже благодарността си в Палезо, гдето безнадеждно болният Мансо е вече напълно отчаян. Грижите за него са много мъчни. Уморената Санд решава да отиде за няколко дни в Гаржилес заедно с Маршал.

Бележник на Мансо, 29 септември 1864: „Маршал е нахален като слугата на палача“.

Но това бягство е последно. През 1865, като вижда, че Мансо е загубен, тя се заклева да не го оставя вече и сдържа думите си. Той „се запъхтява като куче“ и храчи по малко кръв. А тъй като става все по-мрачен, Жорж решава да пишат заедно роман: „Щастието“, за да го свърже по-тясно с живота си. „Мадам работи върху нашия роман.“ Междувременно го изпраща в Париж да купи помпа и други неща. Той се връща изтощен: „Милата дама бе дошла да ме чака на гарата, като че тя — това съм аз, а аз — това е тя! Много мило…“ 30 май 1865: „Мадам е тъжна, като ме вижда така. А при това аз правя всичко възможно да я разсмивам, щом треската пожелае да ме забрави…“

Тя се грижи за него с предаността на милосърдна сестра, като прави сама фрикциите, миенето, обвиването във влажни чаршафи. Дневника води сега само тя, но тъй като Мансо всеки ден го чете, трябва да запазва мъчно равновесие между един неправдоподобен оптимизъм и едно отчаяние, което би изплашило болния.

Бележник на Жорж Санд, 18 юни 1865: „Тази сутрин ми каза: «По-малко се потя и съм положително по-добре». След закуската заспа дълбоко; толкова по-добре. Нощният му сън е с постоянни прекъсвания! Работи по малко и ми прочете няколко страници, без да се закашля. Би желал да излезе с кола, ако беше топло, но е много студено… Аз вече не живея! Каква мъка да го виждам, че страда така! Довечера след фрикциите ще вземе две хапчета… Студено му е и след фрикцията… 25 юни 1865: Тъжен ден. Той е обезсърчен, раздразнен, отчаян. Аз само плача, без никаква полза. Сърди ми се, че не оздравява, че лекарите не се отнасят сериозно към болестта му! Цял ден има треска, кашля по два часа преди вечеря; след това е крайно раздразнителен. Кара се на доктор Морен, на приятелите си, на всички… 6 юли 1865: Бурен ден. Тропическа горещина, която го изтощава. Към един часа настъпва цял час успокоение и той се провиква от горния етаж, за да ми съобщи. Горкият приятел! Но това не трае дълго. Треската го измъчва, той все слабее и слабее. А се храни. Но как би могъл в сегашното си състояние да се бори с горещината, която сломява здравите? Виждам с каква смелост се бори, а вместо да го насърчавам, аз не мога да сдържа сълзите си. Той беше за мене силата и животът ми. Колкото повече той слабее физически, толкова повече аз слабея душевно… 8 юли 1865: Все по-слаб и по-раздразнителен. Ужасен ден. Вечерта пристига доктор Фюстер 150 150 Д-р Фюстер , професор от Медицинския факултет в Монпелие, е смятал, че е открил начин за лекуване на туберкулозата. И тъй като вестниците хвалят „чудотворното лечение“, Жорж Санд влиза във връзка с него и налага на Мансо да изпълнява съответния режим, като не се колебае и да повика Фюстер от Монпелие в Палезо. — Б.а. със секретаря си и Камий. Идва и доктор Морен. Фюстер го преглежда и прислушва. Все същото: единият дроб съвършено здрав, другият леко засегнат. Нищо сериозно няма, но треската, нервите, раздразнителността!… Докторът иска болният да се излекува с усилие на волята си и режим, който трябва най-строго да спазва. Необходими са измивания със студена вода; трябва да започнат веднага, неуклонно. Каза ми, че е излекувал така много по-тежко болни, затова не бива да отстъпвам, дори ако болният ме намрази заради тях… Бедното дете! Вика сърцераздирателно при това измиване. Идва ми да се самоубия. Но не! Трябва да го лекувам, да го спася… Да го спася въпреки волята му.“