Андре Мороа - Жорж Санд

Тъкмо на една вечеря у Маньи, когато Санд е в Бери (на 14 септември 1863), молят Теофил Готие, току-що пристигнал от Ноан, да опише престоя си:

— Забавно ли е?

— Като в монастир на моравски братя. Пристигнах вечер. Далеко е от железницата. Оставиха, куфара ми в един храсталак. Влязох през стопанството, пълно с кучета, които здраво ме уплашиха!… Нахраниха ме. Яденето беше хубаво, но много дивеч и птиче месо. А пък аз не ги обичам… Там бяха художникът Маршал, мадам Каламата, Александър Дюма-син…

— И как живеят в Ноан?

— Закусват в десет часа. При последния удар на часовника, щом стрелката е точно на часа, всеки сяда на трапезата. Мадам Санд пристига с изражение на сомнамбул и изглежда заспала през цялото време. След закуска излизат в градината. Играят на топка — това я ободрява. Тя сяда и започва да разговаря. Обикновено говорят по въпроси за произношението: как се произнася например ailleurs и meilleur 141 141 Ailleurs (фр.) — другаде; meilleur (фр.) — по-добър. — Б.пр. . Но разговорът линее с безинтересни шеги.

— Ами!

— Да. Нито дума например за отношенията между двата пола. Предполагам, че ще ви изгонят, ако си позволите и най-малък намек за това… В три часа мадам Санд се качва да пише до шест часа. След това вечерят, но малко набързо, за да има време да вечеря и Мари Кайо (Sic!). Тя е домашната прислужница, малката Фадета, взета от мадам Санд, за да играе в домашния театър; вечер се явява в салона… След вечеря мадам Санд реди до полунощ пасианс, без да продума…

Такава крепка и могъща старост, изразявана с мълчание и чудновати мании, е признак на сила. Готие наблюдава Жорж Санд, както Хегел планините: „Такива са“.

Жорж Санд до Огюстин дьо Бертолди, 31 март 1864:

Успехът на „Вилмер“ ми позволява да си възвърна малко свобода, от каквато бях напълно лишена през последните години в Ноан, благодарение на добрите берийци; защото, като се почне от полските пазачи на цялата област и се стигне до приятелите на моите приятели — а само господ знае броя им! — всички искаха да се настанят чрез моето голямо влияние. Така животът ми минаваше в ненужна кореспонденция и безполезна услужливост. Освен това гостите никога не искаха да разберат, че вечерите са моето време за почивка, а дните — за работа. Стигнах дотам, че трябваше да работя само нощем и не можех вече да издържам. А разходите в Ноан са много големи, та ме принуждават да продължавам изнурителния труд. Променям този начин на живот; променям го с радост и намирам смешно, че ме съжаляват. Така е по-добре и за децата ми, защото те оставаха като заточеници при посещенията ми в Париж; а сега ще се настаним в Париж близо едни до други и ще се връщаме заедно в Ноан, когато пожелаем да прекараме там някое време. По този повод са се пръснали не знам какви клюки и аз се смея, когато ми казват: „Нима ще ни оставите? А как ще живеете без нас?“ Милите берийци! Отдавна вече те живеят чрез мене…

Жорж не казва всичко на Огюстин. Тя има и други основания да напусне Ноан. Отношенията между Морис Санд и Мансо са отдавна враждебни. За Морис е тежко да вижда свой връстник, при това по негова преценка твърде посредствен, издигнат до ранга на любимец. Унизително му е да вижда „стария Мансел“, получил като секретар, счетоводител и почти управител една делегирана, но въпреки това фактическа власт в управлението на Ноан. Самият Мансо удивително прилича на героите от простолюдието в романите на Жорж Санд. Безкористието му стига до маниачество; щом има четири петачета, бърза да ги даде. На своята дама е предан като куче; към другите е мрачно надменен. Освен това е даровит. Художествените критици го смятат за превъзходен гравьор, но той проявява и театрален усет. С помощта на Жорж пише малка пиеса в стихове, която е била представена в „Одеон“; ръководи вместо Санд репетициите на пиесите й, чете ги на артистите. Приятелите на къщата — Дюма, Флобер, граф д’Орсе — се държат дружелюбно към него; княгиня Матилда го кани на вечеря; принц Наполеон присъствува на премиерата на пиесата му.

На двамата Гонкур, изненадани от сериозността, безразличието, полузаспалото състояние и монотонния, почти безжизнен глас на мадам Санд, Мансо обяснява донегде като човек, който показва някаква рядкост — нейната изключителна работоспособност: „Няма значение дали я прекъсват… Представете си, че имате отворен кран у вас; някой влиза и вие го затваряте… същото е и с мадам Санд…“ Предаността е взаимна. Жорж хвали Мансо пред Дюма-син: „Ето един човек, когото можете да уважавате, без да се страхувате от разочарование. Какво сърдечно и предано същество! Вероятно дванадесетте години, прекарани от сутрин до вечер с него, ме помириха окончателно с човешкия род…“