Андре Мороа - Жорж Санд

18 август 1865: „Кашля непрекъснато през цялата нощ и целия ден. Четиридесет и осем часа! Ужасно, но все пак е много по-спокоен, отколкото досега. Изглежда че все пак си почива за някое време, защото се учудва, когато му кажем колко е часът и не си дава сметка за изминалото време… 19 август 1865: Уви! Той четеше всичко писано дотук. Аз ту се страхувах да не го разсърдя, като намалявам значението на болестта му, ту се страхувах, че може да разбере непоправимо колко е сериозна. Повече от месец вече, откакто я зная; каква борба водех, за да я скрия от него! Сега е съвсем зле. Заспал е, изнурен от треската, задушава се, дори не кашля вече. Последният сън ли?…“

Понеделник, 21 август: „Почина тази сутрин в шест часа, след една наглед съвсем спокойна нощ. Когато се събуди, каза със замиращ глас няколко несвързани думи, като насън. Направи усилие да си поеме дъх, пребледня и… нищо! Надявам се, че не беше в съзнание. В полунощ ми говори ясно и твърдо. Говори за отиване в Ноан!… Преоблякох го и го наредих в леглото. Затворих очите, сложих му цветя. Хубав е, изглежда съвсем млад. О, боже! Няма да бдя вече край него!… 22 август 1865: Нощта прекарах сама край спящия! В леглото си е, вече напълно спокоен. Нито е грозен, нито е страшен. Никаква лоша миризма. Поставих пресни рози… Сама съм сега; но той е тук, до мене, в малката стая. Не се вслушвам вече в дишането му, а утре вечер не ще има нищо, ще бъда още по-сама! Този път завинаги…“

Малко са в живота на Жорж Санд по-трогателните моменти от тези продължителни грижи край леглото на болния, от тази храбра лъжа, от тази дейна обич. Цели пет месеца тя не оставя нито един ден умиращия. Веднага след смъртта му пише на Морис:

Жорж Санд до Морис, 21 август 1865:

Бедният ни приятел престана да страда. Заспа в полунощ, в пълно съзнание… Съвършено съм сломена, но след като сама го облякох и подредих на смъртния му одър, все още имам достатъчно силна воля да не плача. Бъдете спокойни, няма да се разболея, не искам такова нещо; искам да дойда при вас, щом направя всичко необходимо за тленните му останки и туря в ред неговите и моите работи, които са и ваши…

Защото, при все че има живи родители и една неомъжена сестра, Лора, Мансо е завещал всичко, каквото притежава, на Морис Санд.

Жорж Санд до Морис, 22 август 1865:

От две нощи съм сама край бедния заспал, който няма вече да се събуди. Каква тишина в малката стая, гдето влизах на пръсти по всяко време на деня и нощта! Струва ми се, че все още чувам сърцераздирателната кашлица; сега е заспал дълбоко; лицето му е спокойно; покрит е с цветя. Сякаш е от мрамор; а беше толкова жив, толкова неудържим! Никаква лоша миризма. Вкаменил се е. Глупавата му сестра дойде тази сутрин, но не поиска да го види, като каза, че много ще се разстрои…

След погребението, „ден на вълнения и сълзи“, Морис я отвежда в Ноан. Дневник на Жорж Санд, 23 август: „Син ми е собствената ми душа. Ще живея за него, ще обичам доблестните сърца. Да, да, а ти… ти, който толкова ме обичаше!… Бъди спокоен, твоят дял е ненакърним!…“ Намира Лина бременна на четири месеца, „свежа, закръглена, къщата чиста и подредена… Обикалям градината, животните, навсякъде. Добре поддържано, много хубаво.“ Морис и Лина като че се привързват все повече и повече към Ноан. Снахата е работлива, кротка, покорна. Санд прекарва тук няколко седмици, но при откриването на театралния сезон я виждат отново в Париж, в театър „Франсе“, в „Одеон“. Понася мъката, не й се предава. За друга жена казва: „Тя поддържа детинските прояви на скръбта, които засилват болката, но не събуждат чувството за дълг. Прекарва по няколко часа на ден при гроба на сина си не за да се моли или да размишлява за безсмъртието на човека, а да съзерцава това кътче земя, гдето от него е останало само тленната обвивка на нетленната му същност… Времето затваря раните, ако раненият не упорствува да ги разранява.“

Едно писмо до Флобер, който е бил при това изпитание предан приятел и гост, показва много искрено душевното й състояние.

Жорж Санд до Гюстав Флобер, 22 ноември 1865:

Ето ме съвсем сама в къщичката… Тъжно ми е все пак тук. Тази пълна самота, която е била всякога за мене почивка и приятно разнообразие, се споделя сега от един смъртник, угаснал като догарящ светилник, и останал завинаги тук. Не смятам, че е нещастен там, гдето се намира сега; но неговият образ, витаещ наоколо, или по-скоро отражението на този образ, се оплаква сякаш, загдето не може да разговаря с мене. Както и да е! Скръбта не ни вреди: не ни позволява да закостенеем. А вие, приятелю, какво правите сега? Трудите се, също сам, защото майка ви сигурно е в Руан. И при вас трябва да е хубаво нощем. Припомняте ли си някога за „стария трубадур от кръчмарския часовник, който все още възпява и всякога ще възпява съвършената любов“? Да, ще кажа аз… Въпреки всичко! Вие не признавате целомъдрието, монсеньор, ваша работа. Но аз ще кажа, че то има и добри страни. С тия думи ви прегръщам от сърце и ще се постарая да се занимая, ако мога, с хора, които се обичат, както хората са се любили едно време. Не е задължително да ми пишете, когато не ви се пише. Не съществува истинско приятелство без пълна свобода. Идната седмица в Париж, след това отново в Палезо, после в Ноан.