Виктор Юго: Избрани творби в осем тома (Том 6)

Сега изкуството е свободно: от него зависи да съхрани достойнството си.

Ще прибавим в заключение. Публиката — така трябваше да бъде и така е — не е била никога по-добра, не е била никога по-просветена и по-сериозна, отколкото в настоящия момент. Хубавото на революциите е, че подпомагат бързото, едновременното и всестранното съзряване на умовете. Във време като нашето за две години инстинктът на масите се превръща във вкус. Нищожните и толкова оспорвани думи „класическо“ и „романтично“ потънаха в бездната на 1830-а, както „глукист“ и „пичинист“ 11 11 … потънаха в бездната на 1830-а., както „глукист“ и „пичинист“ — в пропастта на 1789-а. — В навечерието на революцията от 1789 г. в Париж се води борба между две направления в оперната музика. Представител на едното е Глук (1714–1787), създал богати на вътрешни преживявания творби, а на другото — заселилият се в Париж италианец Пичини (1728–1800), автор на изящна и мелодична, но без особена дълбочина оперна музика. — в пропастта на 1789-а. Остана само изкуството. За художника, който изучава публиката и е длъжен непрестанно да я изучава, е голямо насърчение да чувства, че с всеки изминал ден у масите се развива разбиране, усет, съзнание за това какво подхожда на този век не само в политиката, но и в литературата. Какво великолепно зрелище — да гледаш как тази публика, обременена от толкова материални грижи, които я притискат и изтезават непрестанно, се стича на тълпи към първите представления на възраждащото се изкуство, дори те да са тъй, несъвършени и пълни с недостатъци като това тук. Чувства се, че тя е внимателна, доброжелателна, изпълнена с добра воля, независимо дали й поднасят в исторически сцени уроците на миналото или в драма на страстите — уроците на всички времена. Разбира се, според нас не е имало по-благоприятен момент за драмата. Това ще да е часът за надарения от бога с гениалност да създаде цял един театър, театър величествен и прост, единен и разнообразен, национален с историческите си сюжети, народен по своята истинност и непринуденост, човечен, всемирен по изображението на страстите. На работа, поети драматурзи! Този труд е тъй прекрасен и възвишен. Вие си имате работа с едни велик народ, свикнал с велики дела. Той не само е виждал такива, но и сам ги е вършил.

Преходът от миналите векове до настоящите е огромен. Сега театърът може да разтърси масите и да ги трогне до дън душа. Някога народът беше гигантска стена, върху която изкуството изобразяваше само фреска.

Има хора, и в това число възвишени умове, които казват, че поезията е мъртва, че изкуството е невъзможно. Защо? Всичко е възможно винаги и във всички времена и никога повече неща не са били възможни, отколкото във времето, в което ние живеем. Наистина може да се очаква много от тези млади поколения, които призовава едно тъй великолепно бъдеще, на които вдъхва живот една тъй възвишена мисъл, които крепи една тъй законна вяра в самите тях. Авторът на тази драма, който се гордее, че е на тяхна страна, и е щастлив, че понякога чува своето име в техните уста, колкото и скромно да е мястото му сред тях, авторът на тази драма очаква всичко от своите млади съвременници, дори велик поет. Нека този още скрит гений, ако съществува, не позволява да го обезверят тези, които говорят за безплодието, за сухотата и за прозаичността на нашето време. В една толкова напредничава епоха невъзможен ли е самобитен гений?… Не ги слушайте, млади момко! Ако някой беше казал в края на XVIII век след регентството, след Волтер, Бомарше, Луи XV, Калиостро, Марат, че е възможен нов Карл Велики 12 12 … след регентството, след Волтер, Бомарше, Луи XV, Калиостро… че е възможен нов Карл Велики… — Регентството на Филип д’Орлеан (1715–1723, в годините на малолетието на Луи XV) е време на краен упадък на френския абсолютизъм; страната се намирала във властта на политически авантюристи и спекуланти. Волтер и Бомарше се споменават като писатели, отразили в своите произведения монархическата криза през XVIII в. и упадъка на аристокрацията. Граф Калиостро — италиански авантюрист и шарлатанин, подвизавал се в края на XVIII в. в много страни на Европа, включително във френския и руския двор; Карл Велики — крал на франките (768–814), а от 800 г. император, обединил под своя власт по-голямата част от Западна Европа. , грандиозният, поетичен и почти приказен Карл Велики, всички тогавашни скептици, тъй да се каже, цялото общество, щяха да повдигнат рамене, щяха да се изсмеят. Е, добре. И началото на XIX век ние имахме империя и император. Защо сега да не се роди поет, който да мери ръст с Шекспир, тъй както Наполеон мери ръст с Карл Велики?