Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

А после — в град голям, където ядох бой.

След туй една жена смути покоя мой.

От жълта раса бе. Избягах след страдания

и от каторгата, след дълъг път — в Испания.

След туй — като в роман: във родния ми край

внезапно срещам пак онези полицаи,

които търсят мен. Те хукват да ме гонят,

аз бягам. И пред мен — стена. Прескачам. Клони.

И — къщица всред тях. На покрив се качих

там някакъв. И тъй ги заблудих.

След туй през тоз комин пропаднах в тази стая

и своя нов костюм изцапах. Без да зная

къде съм, у кого. Наистина не знам.

Обаче дон Салуст разбойник е голям.

(Оглежда се в малкото венецианско огледало, сложено върху скрина с чекмеджетата, по които има резба.)

А моя скъп елек ме следва с помощта си…

(Сваля си наметалото и оглежда елека си в огледалото. Той е от розов атлаз, но е изтъркан, скъсан и кърпен. След това се хваща за крака и гледа към камината.)

Но лошо скочил съм, навехнал съм крака си.

(Отваря едно след друго чекмеджетата на скрина. В едно от тях намира наметка от светлозелено кадифе, същата, която Дон Салуст е дал на Руи Блас. Разглежда я и я сравнява със своята.)

Да, таз е по-добра. На, имал съм късмет…

(Мята на гърба си светлозелената наметка, а своята пъха в чекмеджето, като предварително грижливо я сгъва. Слага там и шапката си и я натъпква под наметката с юмрук. След това затваря чекмеджето и почва да се разхожда гордо, загърнат в хубавата бродирана със злато наметка.)

И тъй, завърнах се. И всичко е наред.

Та, братовчеде скъп, във Африка ме значи

изпрати на курорт, при тигри и палачи?!

Но ще си отмъстя. Затуй съм клетва дал.

След като някой ден добре съм се наял,

ще се явя пред теб със елегантна свита,

на най-големите разбойници елита,

на моите безброй кредитори — и сам

във техните ръце аз жив ще те предам…

(В един ъгъл на стаята забелязва чифт великолепни обуща с дантелени украшения, бързо събува своите стари обуща и безцеремонно обува новите.)

Но най-напред сега да разбера къде съм.

Мистериозен дом. Досущ като в пиеса.

Заключени врати. Решетки на затвор.

И се пристига тук отгоре, през отвор,

тъй както виното в шишето се налива.

Но няма вино… Ех…

(Забелязва малката врата вдясно, отваря я и влиза бързо в стаята, след това се връща и прави движения, които изразяват недоумение.)

Оттук не се отива

наникъде. Килер. И непрогледен мрак!

(Запътва се към вратата в дъното, открехва я, поглежда, след това я затваря и отново се връща на авансцената.)

И — никой. Где ли съм? Нали успях все пак

от алгуасилите да се измъкна ловко?

Защо ще се боя от тази обстановка?

За странните неща да мисли някой друг.

(Сяда в креслото, прозява се, но веднага отново става.)

И въпреки това е страшно скучно тук.

(Вижда един малък шкаф в стената вляво.)

По външен вид това е май библиотека?!

(Отива при шкафа и го отваря. Оказва се, че е шкаф за провизии.)

Да, сирене, пастет — една закуска лека.

И диня за десерт. Бутилки вино — шест!

Това се казва дом с достойнство и чест.

(Разглежда бутилките една след друга.)

Личи си, че подбор е правен с тънко чувство…

(Отива в ъгъла, гдето е кръглата масичка, взема я и я изнася напред, след това весело подрежда на нея онова, което намира в шкафа — бутилки, провизии. Прибавя също и чаша, чиния, вилица и прочие. След това взема в ръка една бутилка и я разглежда.)

Какво ли пише тук?

(Налива в чашата вино и го изпива на един дъх.)

Класическо изкуство

на славния поет, що Слънце се зове.

Най-нежния поет през всички векове!

(Налива си втора чаша и я изпива.)

Кой поетичен вид — сонет или балада —

е равен на това?

(Пак си налива и пие.)

Божествена наслада!

Да хапна…

(Почва да яде.)

Кучета-стражари! Будали!

Изгубиха ми пак следата…

(Продължава да яде.)

Но дали

стопанинът е тук?

(Отива до бюфета и донася оттам една чаша и един прибор, които слага на масата.)

Какво? Ще го поканя!

Ще ме изгони ли? По-бързо да се храня…

(Яде лакомо, на големи залъци.)

След като се наям, ще тръгна мълчешком,

за да узная кой живее в този дом.

Не ще е лош човек. Навярно чака гости.

Женичка може би. Но аз, след толкоз пости,

ще му се извиня по гръцки навик стар,

прегръщайки ей тъй

(коленичи наполовина и обгръща масата с две ръце)

античния олтар.

(Пие.)