Виктор Юго - Избрани творби в осем тома (Том 6)

ДЖЕЙН

Каква благородна душа имате, Гилбърт!

ГИЛБЪРТ

Изслушай ме, Джейн, присмей ми се, ако искаш, но аз съм луд, ревнив съм. Такъв съм си. Не се обиждай. От известно време ми се струва, че виждам твърде много млади господа да скитат наоколо. Джейн, знаеш ли, че аз съм на трийсет и четири години. Какво нещастие е за един клет, недодялан и зле облечен трудов човек като мен, който не е нито млад, нито красив, да е влюбен в едно красиво, прелестно дете на седемнайсет години, което привлича младите благородници, облечени в злато и коприна, както светлината привлича пеперудите! Ох, така страдам от всичко това! Никога не съм те обиждал в мислите си, теб, толкова чиста и порядъчна, теб, с чело, до което са се докосвали само моите устни! Понякога само ми се струва, че изпитваш твърде голямо удоволствие, когато гледаш шествията и кавалкадите, съпровождащи кралицата, всички онези скъпи и красиви одежди от сатен и кадифе, под които има толкова дребни души и малодушни сърца! Прости ми! Боже мой, и все пак защо наоколо се разхождат толкова млади господа? Защо и аз не съм млад, красив, с благородническа титла и богатство? Кой съм аз — Гилбърт, майстор гравьор, и това е всичко. А те са лорд Чандъс, лорд Джерард Фиц-Джерард, граф Аръндел, херцог Норфолк! О, колко ги мразя! Прекарвам живота си да им гравирам дръжки за шпагите, а така бих искал да разпоря коремите им с тях.

ДЖЕЙН

Гилбърт!…

ГИЛБЪРТ

Извинявай, Джейн. Любовта понякога прави хората твърде злобни.

ДЖЕЙН

Не, вие сте твърде добър. Вие сте добър, Гилбърт.

ГИЛБЪРТ

О, колко те обичам! С всеки ден все повече. Бих искал да умра за теб. И да ме обичаш, и да не ме обичаш, ти си господарка на чувствата си. Луд съм. Прости ми за всичко, което ти наговорих. Късно е. Трябва да тръгвам. Довиждане! Боже мой, колко е тъжно, когато се разделям с теб! Прибери се вкъщи. Нямаш ли ключ?

ДЖЕЙН

Не. От няколко дни не зная къде е ключът ми.

ГИЛБЪРТ

Вземи моя. До утре сутрин. Джейн, не забравяй: днес все още съм твой баща, но след осем дни ще бъда твой мъж. ( Целува я по челото и излиза. )

ДЖЕЙН ( останала сама )

Мой мъж! О, не, няма да допусна това престъпление. Клетият Гилбърт, той наистина ме обича… А другият! Но аз вече избрах суетата, предпочетох я пред любовта. Колко нещастна съм сега! Чия съм, на кого принадлежа? Ах, толкова съм неблагодарна, толкова съм виновна! Чувам стъпки. Време е да се прибирам. ( Влиза в къщата. )

Гилбърт, непознат мъж, загърнат в плащ, с жълта шапка. Мъжът държи Гилбърт за ръката.

ГИЛБЪРТ

Да, познах те, ти си просякът евреин, който скита от няколко дни около тази къща. Но какво искаш от мен? Защо ме хвана за ръката и ме върна отново тук?

МЪЖЪТ

Това, което имам да ви кажа, мога да ви го кажа само.

ГИЛБЪРТ

Е, добре тогава. Какво има? Говори по-бързо!

МЪЖЪТ

Слушайте, млади човече. Преди шестнайсет години, в същата нощ, в която лорд Талбът, граф Уотърфорд, беше обезглавен на светлината на факли като привърженик на папата и размирник, неговите поддръжници бяха посечени на парчета в центъра на Лондон от войниците на краля, Хенри Осми. През цялата нощ из улиците се стреляше. Същата тази нощ един съвсем млад момък, гравьор, зает изцяло от работата си, без да се интересува от битката навън, се трудеше в барачката си. В първата барачка при Лондонския мост на влизане в града. Тя беше в ниска врата отдясно. Вътре имаше остатъци от червена мазилка по стените. Може би беше два часът сутринта. Боевете се водеха някъде там. Куршумите свистяха над Темза. На вратата на барачката, осветена от мъждукаща лампа, внезапно се почука. Момъкът отвори. Влезе мъж, когото занаятчията не познаваше. В ръцете си мъжът носеше увито в пелени дете, което уплашено плачеше. Той постави повитото дете върху масата и каза: „Ето едно създание, което няма нито баща, нито майка.“ Младият работник прие детето, сиракът осинови сирачето. Той взе момиченцето и започна да се грижи за него: обличаше го, хранеше го, бавеше го, възпитаваше го, обикна го. Той се посвети нацяло на нещастното малко създание, което гражданската война беше подхвърлила в барачката му. Заради него забрави всичко: младостта си, любовните си увлечения, развлеченията. Той превърна детето в единствена цел на труда си, на обичта си, на живота си и всичко това продължава вече шестнайсет години. Гилбърт, младият работник сте вие, детето…

ГИЛБЪРТ

Беше Джейн. Всичко се случи така, както го разказа. Но ти искаш да ми кажеш още нещо?