Робърт Ранкин - Антипапата

— Заседях се прекалено дълго — каза Другия Сам, — и трябва да си вървя. Когато ти потрябвам, ще бъда наблизо. Имай кураж, Джеймс Пули, ти имаш повече съюзници, отколкото можеш да си представиш.

След тези думи той се изправи — блед призрак, чието място не бе през денят, излезе на обляната в слънце улица и се изгуби зад газометрите.

Пули надигна чашата към устните си, но сивкавата блудкава течност бе изстинала.

— Студен чай и топла бира — рече Джим, — а се казва, че силата на армията е в стомаха й.

Август свърши, започна септември, а жителите на Брентфорд продължаваха да зяпат от отворените си прозорци и да се дивят на безкрайното слънце. Норман почука термометъра си и забеляза с отчаяние, че се бе покачил с още два градуса.

— Сигурно идва краят на света — рече той за безброен път. — Сега работя върху спасителен кораб — обяви той на Омали. — Няма да се оставя да ме хванат по бели гащи, когато континентите започнат да се разцепват.

— Пожелавам ти успех — отвърна Омали. — Забелязвам, че по лавиците ти вече ги няма „Произведенията на изящното изкуство.“

— Напоследък бизнесът запада.

— О, сигурно се дължи на жегата.

— Чувам, че повишаващите се температури са причина за нещо като религиозно възраждане наоколо — рече Норман.

— А, така ли? — отвърна Омали, докато разлистваше опърпано издание на „Найлонови мацки кукли.“

— Църквата на Второто пришествие или нещо подобно, изглежда обаче се харесва доста на жените — каза Норман и мислите му се върнаха към собствения му горчив опит на женен мъж. — Но човек никога не би трябвало да очаква от жените да проявят здрав разум.

Погледът на Джон се спря върху цветната снимка на сластна млада жена, облечена в кожен корсет и с високи ботуши, размахала нагайка.

— Те пък стават за други работи — рече похотливо Джон. — Мога ли да заема това списание?

— Не — отвърна Норман.

— И къде се намира тази Църква на Второто пришествие?

— Нямам представа — отвърна Норман. — Информацията за нея се разнася от уста на уста. Дамите, които попитах, бяха много шумни в хвалбите си за нея, но твърде сдържани за местоположението й.

— О, така ли — каза Джон. — Ще върна списанието след половин час.

— Не — повтори Норман. — Добре известно е, че ги фотокопираш в библиотеката и продаваш копията в „Лебеда.“

— Просто удовлетворявам една потребност — каза Джон. — Цените са много високи.

— Махай се от магазина ми — рече Норман и размаха лимонадена бутилка.

Омали се изнесе по бърз и непристоен начин.

Докато Джон крачеше по „Ийлинг роуд“, мислите му се върнаха към Църквата на Второто пришествие. В трудни времена хората винаги се връщаха към религията, а това дълго и горещо лято с режима на водата и непрекъснато вдигащите се температури бе достатъчно да накара по-нервните и по-податливите да замаршируват към най-близката църква. В тази игра можеха да се спечелят добри пари и, в крайна сметка, той само служеше на обществото, като удовлетворяваше някаква потребност. Всички възнаграждения можеха да бъдат сметнати като природен дар. Това бе мисъл, при това нелоша. Докато стигне до „Летящия лебед“ вече бе взел решение. Ще изнамери Църквата на Второто пришествие и ще заеме в нея отговорен пост. Ще се сдобие с уважение и престиж, може дори да се превърне в стълб на обществото.

Да, Омали усещаше зова на църквата майка, вече бе напълно сигурен, че се бе сдобил с ново призвание. Бутна вратата на бара и влезе в „Летящия лебед.“

— Господ да благослови всички тук — рече той, — ще взема пайнт „Лардж“, ако обичаш, Невил.

Нещатният барман изпълни дълга си и преброи монетите на Омали в шепата си.

— Вдигнаха я с още едно пени — съобщи той на ирландеца.

Омали се усмихна приятно и подаде монетата.

— Как вървят нещата при теб, господарю на бара? Още един прекрасен ден, не е ли така?

— Не е.

— Кара човек да се радва, че е жив.

— Не е така.

— Бог е на небето и всичко е наред…

— Затваряй си устата, Омали.

— Просто коментирах величието на сътворението…

— Добре, но го прави другаде.

Омали се премести на една странична маса, където Стария Пит се подпираше на бастуна си, а кучето му Чипс лежеше пред него по гръб.

— Добър ден, Пийт — рече Джон, докато сядаше. — Още един хубав ден, нали? Благодаря на Бога, че съм жив.

Стария Пийт се изплю по посока на плювалника, последната реликва от каубойската вечер, запазена благодарение на изключителната й популярност.