Джон Гришам - Окръг Форд

— О, знам. Прочетох го в писмата.

— Винаги е имал хубав глас — каза Инес.

— Никога не съм го чувал да пее — отвърна Лион.

— И аз — добави Бъч.

Намираха се на околовръстното край Оксфорд, на два часа път от затвора „Парчман“. Изглежда, ванът на тапицера се движеше най-добре със сто километра в час; при по-висока скорост предните колела започваха да се тресат. Но нямаше за къде да бързат. Западно от Оксфорд хълмовете ставаха по-ниски; Делтата не беше далеч. Инес разпозна отдясно една бяла селска църквичка близо до някакво гробище и й хрумна, че нищо не се е променило през всичките тия години, в които тя пътуваше до щатския затвор. Запита се колко ли други жени от окръг Форд са минали толкова пъти същото разстояние, но знаеше отговора. Преди много време Лион бе сложил началото на традицията с присъда от две години и половина и тогава правилникът й позволяваше свиждания всяка първа неделя в месеца. Понякога я возеше Бъч, друг път тя плащаше на сина на един съсед, но никога не пропускаше свиждане и винаги носеше сладкиш с фъстъчено масло и повечко паста за зъби. Шест месеца след като пуснаха Лион под гаранция, той я возеше, за да посети Бъч. После зад решетките се озова и Реймънд, само че с Бъч бяха в различни отделения с различни правилници.

След това Реймънд уби помощник-шерифа и го осъдиха на смърт. Преместиха го в ново отделение, където действаха по-особени правила.

С времето дори най-неприятните задачи стават поносими и Инес Грейни свикна да чака с нетърпение свижданията. Целият окръг се възмущаваше от синовете й, но майка им никога нямаше да ги изостави. Бяха една плът и трябваше да споделят болката. Тя изстрада всичките им съдебни дела и заседанията за условно освобождаване, а на хората разправяше, че са добри момчета, изтормозени от съпруга й. Всичко беше по нейна вина. Ако се бе омъжила за почтен човек, децата й навярно щяха да имат нормален живот.

— Дали онази жена ще е там? — попита Лион.

— Боже, Боже — изстена Инес.

— Защо да изпуска представлението? — каза Бъч. — Сигурен съм, че ще е някъде там.

— Боже, Боже.

Въпросната жена беше откачалката Талула, която преди няколко години нахлу в живота им и успя съвсем да влоши положението. Чрез една групичка активисти против смъртното наказание тя се свърза с Реймънд, а той, както можеше да се очаква, отговори с дълго писмо, пълно с претенции за невинност, оплаквания от малтретиране и обичайните небивалици за напредъка му в литературното и музикалното поприще. Изпрати й няколко стихотворения — любовни сонети — и тя се прехласна по него. Срещнаха се в залата за свиждания в затвора и мигновено се влюбиха през дебелите метални решетки. Реймънд изпя няколко блуса и плени сърцето на Талула. Стана дума дори за брак, но плановете им бяха отложени, докато властите на щата Джорджия не екзекутираха тогавашния съпруг на Талула. След кратък период на скръб тя замина за „Парчман“, където проведоха странна церемония, непризната от което и да било щатско законодателство или вероизповедание. Така или иначе, Реймънд бе влюбен и това вдъхновение издигна изумителното му творчество до нови висини. Семейството бе предупредено, че Талула изгаря от желание да посети окръг Форд и да се запознае с новите си роднини. Тя наистина пристигна, но когато отказаха да я приемат, отиде в редакцията на „Форд Каунти Таймс“, където сподели несвързаните си мисли, прозренията си за тежкото състояние на клетия Реймънд Грейни и обещанията, че новите доказателства ще го оневинят относно смъртта на помощник-шерифа. Обяви също така, че чакала дете от Реймънд плод на няколко усамотени съпружески свиждания, каквито вече се разрешавали в отделението за осъдени на смърт.

Талула цъфна на първа страница със снимка и тъй нататък, но репортерът прояви благоразумието да се обади до „Парчман“. На затворниците не се разрешаваха съпружески свиждания, особено на онези, които очакваха смъртно наказание. Без изобщо да се смути, Талула продължи да размахва името на Реймънд като знаме и дори замъкна няколко от дебелите му ръкописи в Ню Йорк, където тесногръдите издатели пак ги отхвърлиха. След време тя се позагуби от хоризонта, но Инес, Лион и Бъч живееха в непрестанен ужас, че някъде може да се роди ново попълнение на фамилията. Правилата си бяха правила, но те познаваха Реймънд. Решеше ли, можеше да си осигури достатъчно интимно свиждане.

След две години Реймънд уведоми семейството, че с Талула ще се развеждат и за целта му трябват петстотин долара. Молбата му породи нов семеен скандал, изпъстрен с обиди, и парите бяха събрани едва след като той няколкократно заплаши да се самоубие. Скоро след като изпратиха чековете, Реймънд сподели радостната новина, че с Талула са се сдобрили. Не предложи да върне парите на Инес, Бъч и Лион, макар че и тримата му намекнаха за това. Реймънд отхвърли исканията им под претекст, че новият му адвокатски екип се нуждаел от средства за наемане на експерти и детективи.