Джон Гришам - Окръг Форд

— Стига — каза Лион.

— Ако не съм аз, кой ще се грижи за теб? — оправда се Бъч.

— Млъквайте и двамата. Омръзна ми да ви слушам.

Тримата въздъхнаха и посегнаха за цигара. След дълго и мълчаливо пушене започнаха нов рунд. Инес даде старт с кротката забележка:

— Аз никога не пропускам месец. И ако си спомняте, никога не съм пропускала, докато двамата лежахте в „Парчман“.

Лион изръмжа, удари с длан по волана и гневно каза:

— Мамо, това беше преди двайсет и пет години. Защо ми го припомняш сега? Откакто съм излязъл, нямам дори глоба за превишена скорост.

Бъч, който имаше далеч по-колоритно престъпно минало и все още бе на свобода под гаранция, не каза нищо.

— И месец не съм пропуснала — повтори Инес.

— Стига де.

— А доколкото си спомням, по едно време пращах по двеста долара месечно, защото и двамата бяхте там. Май съм извадила късмет, че не влязохте и тримата едновременно. Тогава и сметките за тока нямаше да мога да си плащам.

— Мислех, че адвокатите му го консултират безплатно — заяви Бъч с надеждата да отклони вниманието от себе си и евентуално да го насочи извън фамилията.

— Така е — потвърди Лион. — Този труд се нарича pro bono и всички адвокати са длъжни да изработват някакви безплатни часове. Доколкото знам, когато онези големи фирми се захващат с подобни дела, не търсят заплащане.

— Тогава какво прави Реймънд с триста долара месечно, щом не плаща на адвокати?

— Вече сме разговаряли на тази тема — каза Инес.

— Сигурен съм, че харчи цяло състояние за химикалки, хартия, пликове и пощенски такси — отбеляза Лион. — Разправя, че пишел по десет писма на ден. Дявол да го вземе, само за тях сигурно отиват над сто долара месечно.

— Освен това е написал осем романа — бързо добави Бъч. — Или май бяха девет, мамо? Вече не помня.

— Девет.

— Девет романа, няколко стихосбирки, куп разкази, стотици песни. Представи си само колко хартия гълта това — каза Бъч.

— Майтап ли си правиш с Реймънд? — попита майка му.

— В никакъв случай.

— Той продаде един разказ — напомни им Инес.

— Естествено, че продаде. Как беше списанието? „Горещи колела“? Платиха му четирийсет долара за разказ, в който се разправя как някакъв тип задигнал хиляда тасове за джанти. Казват, че човек пише за нещата, които познава.

— Ти колко разказа си продал? — попита тя.

— Нито един, защото не пиша, а не пиша, защото знам, че нямам талант. Ако и братчето ми разбере, че не притежава грам творчески способности, тогава ще спести и пари, и мъките на хората да му четат глупостите.

— Много си жесток.

— Не, мамо, просто съм откровен. А ако ти беше откровена с него преди години, вероятно щеше да спре да пише. Но не. Ти му четеше книжките, поезията и разказите и разправяше, че са страхотни. Затова той пишеше пак, с все по-дълги фрази и изречения. Стигна дотам, че човек вече не може да разбере и дума, по дяволите.

— Значи аз съм виновна?

— Не, не за всичко.

— Реймънд пише, за да се излекува.

— Преживял съм същото. Не виждам с какво може да помогне писането.

— Той твърди, че му помага.

— А тия книги на ръка ли са писани или на машина? — намеси се Лион.

— На машина — каза Бъч.

— Кой ги печата?

— Трябвало да плаща на някакъв човек в юридическата библиотека — обясни Инес. — По долар на страница, а едната от книгите беше над осемстотин страници. Аз обаче ги изчетох всичките, до последната дума.

— А разбра ли ги до последната дума? — попита Бъч.

— Почти. С речника е по-лесно. Господи, чудя се откъде ги вади всичките тия изрази.

— И е пратил тези книги в Ню Йорк, за да бъдат издадени, нали? — притисна я Лион.

— Да, а от там му ги върнаха — заяви Инес. — Сигурно и те не са разбрали всичките думи.

— Чудно, че и хората в Ню Йорк не са схванали какво казва — подхвърли Лион.

— Никой не схваща какво казва — обади се Бъч. — Това му е проблемът на Реймънд като писател, поет, политически затворник, автор на песни и юрист. Никой нормален няма представа какво си е наумил, когато почва да пише.

— Значи, ако правилно съм разбрал — каза Лион, — голяма част от разходите на Реймънд отива за финансиране на литературната му кариера. Хартия, машинопис, преписване, пликове, пощенски разноски до Ню Йорк и обратно. Така ли е, мамо?

— Така излиза.

— И всъщност стипендията му едва ли отива за хонорари на адвокати — предположи Лион.

— Едва ли — потвърди Бъч. — А не забравяй и музикалната му кариера. Харчи за струни за китара и нотни листа. Освен това напоследък разрешават на затворниците да вземат под наем музикални записи. Така Реймънд пропя блус. Слушал Би Би Кинг и Мъди Уотърс, а сега разправя, че ободрявал останалите осъдени на смърт със среднощни концерти.