Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Господин Паркър Пайн се подвоуми за момент, после каза:

— Моля да ме извините, лейди Грейл, но останах с впечатлението, че не сте напълно откровена с мен.

— Глупости! Казах ви съвсем точно какво желая да откриете.

— Да, но не и защо .

Очите им се срещнаха. Тя не издържа и първа отмести поглед.

— Мисля, че причината се вижда от само себе си — отсече тя.

— Не, защото не съм на ясно по един въпрос.

— И какъв е той?

— Какво искате да се окаже подозрението ви — вярно или невярно?

— Наистина прекалявате, господин Пайн! — Дамата стана трепереща от възмущение.

Господин Паркър Пайн леко кимна с глава.

— Да, но както разбирате, това не дава отговор на въпроса ми.

— Уф! — тръсна глава дамата. Думите явно не й стигаха да изрази гнева си. После излезе от залата.

Господин Паркър Пайн остана сам и се замисли. Беше толкова дълбоко погълнат от мислите си, че видимо се стресна, когато някой влезе и седна срещу него. Беше мис Макнотън.

— Върнахте се много бързо — промърмори той.

— Другите са още из храмовете. Казах, че ме боли главата и си тръгнах. — Тя изчака малко и попита: — Къде е лейди Грейл!

— Предполагам, че си почива в каютата.

— О, тогава всичко е наред. Не искам да разбере, че съм тук.

— В такъв случай не сте се върнали заради нея?

— Не. Дойдох да се видя с вас — поклати глава мис Макнотън.

Господин Паркър Пайн я погледна учудено. Медицинската сестра правеше впечатление на жена, напълно способна да се справя сама с проблемите си, без да търси помощ. Явно бе сгрешил.

— Наблюдавам Ви, откакто се качихме на кораба. Мисля, сте човек с богат опит и правилна преценка за всичко. Много ми е необходим съветът ви.

— И все пак, мис Макнотън, моля да ме извините, но не приличате на човек, който търси съвет от другите. Бих казал, че сте от хората, който разчитат на себе си.

— Обикновено, да. Но съм в много особено положение. — Тя се подвоуми за момент, сетне продължи: — Обикновено не говоря за пациентите си. Но този път мисля, че е необходимо. Господин Пайн, когато напуснахме Англия с лейди Грейл, за мен тя беше съвсем ясен случай. На обикновен език това означава, че на нея й нямаше нищо. Разбира се, не е съвсем вярно. Многото свободно време и пари наистина създават предпоставки за определени патологични състояния. Ако лейди Грейл трябваше да търка подове всеки ден и да се грижи за пет-шест дечица, щеше да бъде абсолютно здрава и много по-щастлива. — Господин Паркър Пайн кимна. — Като болнична сестра съм виждала много подобни случаи на нервни заболявания. На лейди Грейл й харесва да има разклатено здраве. Моята задача беше да не подценявам страданията й, да бъда колкото е възможно по-тактична и да се наслаждавам на пътуването, доколкото мога.

— Много разумно — съгласи се господин Паркър Пайн.

— Но господин Пайн, нещата вече не са същите. Страданието, от което се оплаква сега лейди Грейл, е истинско, а не въображаемо.

— Искате да кажете?

— Имам основание да подозирам, че някой трови лейди Грейл.

— От кога го подозирате?

— От последните три седмици.

— Подозирате ли… определена личност?

Тя сведе поглед. За пръв път в гласа й липсваше искреност, когато каза:

— Не.

— Ще го кажа вместо вас, мис Макнотън. Вие наистина подозирате една определена личност и това е сър Джордж Грейл.

— О, не, не! Не мога да допусна, че е способен на подобно нещо! Той е толкова чувствителен, прилича на дете. Не би могъл да действа като хладнокръвен убиец. — В гласа й се долови болезнена нотка.

— Но въпреки това сте забелязали, че винаги, когато сър Джордж отсъства, съпругата му се чувства по-добре и периодите на нейното заболяване съответстват на неговите завръщания. — Тя не отговори. — Каква отрова смятате, че се използва? Арсеник?

— Нещо от този род. Арсеник или антимон.

— А какви стъпки сте предприели?

— Правя всичко, което е по силите ми, за да наглеждам какво яде и пие лейди Грейл.

Господин Паркър Пайн кимна.

— Мислите ли, че самата лейди Грейл има някакви подозрения? — запита той сякаш между другото.

— О, не! Сигурна съм, че няма.

— Тук грешите — каза господин Паркър Пайн. — Лейди Грей подозира . — Мис Макнотън се стъписа. — Лейди Грейл умее да пази тайна и то много по-добре, отколкото допускате — продължи той. — Тя много добре знае как да защитава интереса си.

— Това много ме учудва — каза бавно медицинската сестра.

— Бих искал да ви попитам нещо, мис Макнотън. Мислите ли, че лейди Грейл ви харесва?