Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Госпожа Питърс смяташе, че би било интересно да може да каже: „Аз съм била в Делфи“ и положи много усилия да се заинтересува от миналото на Гърция, но се оказа много трудно. Статуите на древните гърци бяха все някак недовършени, липсваха им ту главите, ту краката, ту ръцете. Тайничко си каза, че предпочита да гледа красивия мраморен ангел с крила и всичко останало, който се издигаше върху гроба на покойния господин Уилард Питърс.

Но криеше дълбоко в себе си всички тези мисли от страх, че синът й Уилард би я презрял, ако разбере мнението й. Защото именно заради Уилард тя се намираше в момента в Делфи, в студената и неудобна стая, с навъсена прислужница и отвратителен шофьор на нейно разположение.

Уилард (доскоро го наричаха Уилард-младши, но той мразеше това допълнение) беше осемнадесетгодишният син на госпожа Питърс, когото тя обожаваше до безумие. Именно у него се бе появила тази странна страст към древното изкуство. Именно той, слабичък, блед, с очила и лошо храносмилане, бе увлякъл майка си в това пътуване из Гърция.

Посетиха Олимп, който й се стори тъжно сметище. Партенонът й хареса, но Атина беше направо отчайващ град. Пътуването до Коринт и Микена бе истинска мъка както за нея, така и за шофьора.

„Делфи — разсъждаваше нещастната госпожа Питърс, — се оказа последната капка, която преля чашата.“ Единственото нещо, което човек можеше да прави на това място, бе да се разхожда по пътя и да разглежда руините. А Уилард прекарваща по цели часове на колене, за да разчита старогръцки надписи.

— Мамо, слушай какво пише тук! Не е ли наистина великолепно? — питаше я той и прочиташе нещо, което за госпожа Питърс беше квинтесенция на тъпотата.

Тази сутрин Уилард бе излязъл рано, за да разгледа някакви византийски мозайки. Госпожа Питърс, която имаше инстинктивното предчувствие, че византийските мозайки няма да могат да я стоплят (както в буквален, така и в преносен смисъл), се извини и не отиде с него.

— Разбирам те, мамо — каза й Уилард. — Искаш да останеш сама и да поседиш в театъра или да отидеш на стадиона, да гледаш от високо и да се потопиш в атмосферата.

Точно така, скъпи! — рече госпожа Питърс.

— Знаех си, че това място ще те грабне! — възкликна екзалтирано Уилард и тръгна.

А сега госпожа Питърс с въздишка се готвеше да стане от леглото и да отиде на закуска.

Когато влезе в трапезарията там имаше само четирима души. Майка и дъщеря, които според госпожа Питърс бяха облечени в изключително странен стил, разговаряха за умението да се самоизявиш в танца. Един пълничък господин на средна възраст, който й бе подал куфара, когато слизаха от влака, казваше се Томпсън, и един мъж, също на средна възраст и с олисяла глава, който бе пристигнал предната вечер.

Този господин остана последен на масата за закуска и госпожа Питърс скоро завърза разговор с него. Беше добродушна жена и обичаше да си говори с хората, но господин Томпсън се държеше твърде обезсърчаващо. „Британска резервираност“ — определи поведението му госпожа Питърс. Майката и дъщерята я гледаха високомерно и се правеха на големи интелектуалки, макар че момичето намери общ език с Уилард.

Госпожа Питърс откри, че новопристигналият господин е много приятен човек. Имаше добри познания за местните хора, но не парадираше с тях и не се правеше на много учен. Съвсем приятелски й довери някои интересни подробности за гърците, които я накараха да започне да ги възприема като истински хора, а не само като част от отегчителна историческа книга.

Госпожа Питърс разказа на новия си приятел всичко за Уилард — какво умно момче е той и как е трябвало да го кръстят господин Културен. Доброжелателното и открито държание на събеседника й я предразполагаше да разговаря с лекота с него.

Тя не разбра нито с какво се занимава господинът, нито как се казва. Единственото нещо, което й каза за себе си бе, че се е отдал на пълна почивка от своя бизнес (какъв ли бизнес?) и пътешества.

Денят общо взето измина по-бързо от очакванията на госпожа Питърс. Майката, дъщерята и господин Томпсън продължиха да се държат недостъпно. Госпожа Питърс и нейният познат срещнаха господина, когато излизаше от музея и той моментално тръгна в противоположната посока.

Новият приятел на госпожа Питърс се загледа след него, леко сбърчвайки чело.

— Чудя се кой ли е този господин? — възкликна той.

Госпожа Питърс каза името на мъжа, но това не помогна.

— Томпсън, Томпсън… Не, струва ми се, че не съм го срещал преди, но въпреки това лицето му ми се струва някак познато. Не мога да се сетя откъде.