Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

— Разбира се, че ще я занеса! Само ми дайте писмото, за да видя точно указанията. Благодаря ви! А сега, лека нощ, и bon courage . Момчето ви ще бъде при вас утре сутрин за закуска!

— О, как бих искала наистина да стане така!

Госпожа Питърс прекара ужасна нощ. Когато задремваше, присънваха й се кошмари, в които въоръжени бандити в бронирани коли стреляха по Уилард, а той тичаше от планината по пижама.

Беше благодарна, че се събуди. Най-после се показаха първите лъчи на слънцето. Тя стана и се облече. После седна и зачака.

В седем часа на вратата се почука. Гърлото на госпожа Питърс беше пресъхнало и тя отговори с усилие.

— Влезте.

Вратата се отвори и влезе господин Томпсън. Госпожа Питърс се вторачи в него. Онемя. Завладя я зловещо предчувствие за настъпваща беда. Но когато той заговори, тя се поуспокои, защото гласът му прозвуча делово и естествено. Имаше звучен и приятен глас.

— Добро утро, госпожа Питърс — поздрави той.

— Как смеете, господине! Как…

— Трябва да ме извините за необичайното посещение толкова рано сутринта — започна господин Томпсън. — Но разбирате ли, имам да ви предам нещо важно.

Госпожа Питърс се наведе напред и го загледа обвиняващо.

— Значи вие отвлякохте моето момче! А не някакви бандити!

— Определено не бяха бандити. Според мен това беше най-необмислената част от цялата история. Пълна липса на художествен усет.

В главата на госпожа Питърс се въртеше само една мисъл.

— Къде е синът ми? — попита настръхнала като настървена тигрица тя, а очите й гневно искряха.

— Всъщност — каза господин Томпсън, — той е пред вратата.

— Уилард!

Вратата се разтвори широко. Уилард, блед и брадясал, се притисна към гърдите на майка си. Господин Томпсън наблюдаваше доброжелателно сцената.

— Въпреки всичко — внезапно дойде на себе си госпожа Питърс и се обърна към него — ще ви съдя! Да, ще го направя!

— Не разбираш, мамо — обади се Уилард. — Този господин ме спаси.

— Къде беше?

— В една къща на върха на скалата. На една миля разстояние оттук.

— Госпожо Питърс — обърна се към нея господин Томпсън, — позволете ми, също така, да ви върна вашата собственост.

Той й подаде малко пакетче, завито в цигарена хартия. Опаковката се разви и се показа диамантената огърлица.

— Няма защо да се страхувате за малката торбичка с другите камъни, госпожо Питърс. — Господин Томпсън се усмихна. — Истинските камъни са на огърлицата. В кожената торбичка има отлични дубликати на скъпоценните ви камъни. Както каза вашият приятел, Аристопулус е добър майстор.

— Нищо не разбирам — промълви объркано госпожа Питърс.

— Ето какъв е случаят — започна господин Томпсън. — Вниманието ми беше привлечено от споменаването на едно име. Позволих си да последвам вас и вашия дебел приятел извън хотела и подслушах, признавам си го честно, изключително интересния ви разговор. Беше толкова показателен, че аз реших да го доверя на управителя на хотела. Той си записа номера, на който се обади вашият благовиден приятел и нареди, също така, на келнера да подслуша разговора ви в трапезарията вчера сутринта. Планът беше съвсем ясен. Станахте жертва на двама хитри крадци на бижута. Те знаеха всичко за диамантената ви огърлица. Проследили са ви. После отвлякоха сина ви, написаха онова доста смешно „бандитско“ писмо и направиха така, че да се доверите на главния организатор на заговора. По-нататък всичко щеше да бъде лесно. Добрият господин щеше да ви даде торбичката с изкуствените диаманти и да изчезне заедно с приятеля си. Вашият син нямаше да се появи тази сутрин и вие щяхте да полудеете. Отсъствието на приятеля ви щеше да ви накара да повярвате, че той също е бил отвлечен. Доколкото разбирам, те бяха уредили някой да отиде във вилата утре. Този човек щеше да открие сина ви и когато той се върне, може би щяхте изобщо да забравите за заговора. А дотогава престъпниците щяха да са далеч.

— А сега?

— О, сега са затворени на сигурно място. Погрижих се за това.

— Ама че престъпник! — Госпожа Питърс си припомни гневно как бе повярвала и се бе доверила на онзи човек. — Гаден, долен престъпник!

— Той изобщо не е стока — съгласи се господин Томпсън.

— Чудя се как успяхте да разберете всичко? — попита госпожа Питърс с възхищение. — Много умно от ваша страна.

— Не, не — поклати неодобрително глава той. — Когато човек пътува инкогнито и внезапно чуе името си, но не се обръщат към него…

Госпожа Питърс се втренчи в него.