Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Намери едно листче в чантата си и бързо написа:

Моля ви, помогнете ми! Бихте ли се срещнали с мен извън хотела след десет минути?

Постави листа в плик и каза на келнера да го отнесе на господина на масата до прозореца. Десет минути по-късно, загърната в кожено палто поради хладната вечер, госпожа Питърс излезе от хотела и тръгна бавно по пътя към руините. Господин Паркър Пайн я очакваше.

— Това, че вие сте тук, е направо Божия милост! — изговори едва-едва госпожа Питърс. — Но как узнахте, че се намирам в ужасна беда? Бих искала да разбера.

— По поведението ви, уважаема госпожо — отвърна мило господин Паркър Пайн. — Веднага се досетих, че нещо се е случило, но очаквам да ми обясните какво е то.

Госпожа Питърс се поколеба сетне решително му подаде писмото и той го прочете на светлината на джобното си фенерче.

— Хъм. Интересно! Забележително писание. В него има някой неща…

Но госпожа Питърс не беше в настроение да обсъжда писмото. Интересуваше я само какво да направи за Уилард. За нейния скъп и слабичък Уилард!

Господин Паркър Пайн й заговори успокоително. Описа й гръцките бандити като не толкова жестоки. Увери я, че сигурно ще бъдат много внимателни с пленника си, защото за тях той е потенциална златна мина. Постепенно успя да успокои госпожа Питърс.

— Но как трябва да постъпя ? — проплака тя.

— Изчакайте до утре сутрин — посъветва я господин, Паркър Пайн. — Освен ако не предпочитате да отидете направо в полицията, разбира се.

Госпожа Питърс го прекъсна уплашено. Но тогава нейният скъп Уилард ще бъде убит незабавно!

— Мислите ли, че ще успея да си върна Уилард жив и здрав?

— Няма никакво съмнение — успокои я отново господин Паркър Пайн. — Въпросът е дали ще можете да си го върнете, без да платите десет хиляди лири.

— Искам си момчето!

— Да, да, разбира се — продължи той. — Впрочем, кой е донесъл писмото?

— Някакъв мъж, когото съдържателят не познава. Външен човек.

— А, ето една възможност! Може да се проследи човекът, който ще донесе писмото утре. Как ще обясните на хората в хотела отсъствието на сина ви?

— Не съм мислила.

— Питам се какво бихте могли да кажете — замисли се господин Паркър Пайн, после додаде: — Напълно естествено е да покажете, че се тревожите от отсъствието му. Сигурно ще изпратят доброволци да го търсят.

— А не мислите ли, че онези престъпници… — Тя се задави от ужас.

— Не, не. Докато не споменете на никого за отвличането и за откупа, те няма да му направят нищо лошо. В края на краищата, никой не може да очаква от вас, че ще приемете изчезването на сина ви без паника.

— Мога ли да оставя всичко на вас?

— Аз се занимавам точно с такива случаи — заяви господин Паркър Пайн.

Те тръгнаха обратно към хотела и почти се сблъскаха с една едра фигура.

— Кой беше това? — попита рязко господин Паркър Пайн.

— Мисля, че беше господин Томпсън.

— О! Томпсън, така ли? Томпсън? — отбеляза замислено господин Паркър Пайн.

Вече в леглото госпожа Питърс реши, че идеята на господин Паркър Пайн за писмото не е лоша. Който и да е приносителят, той сигурно е във връзка с бандитите. Почувства се успокоена и заспа много по-бързо, отколкото предполагаше.

На следващата сутрин, докато се обличаше, неочаквано забеляза, че нещо лежи на пода до прозореца. Вдигна го и сърцето й спря да бие за миг. Същият мръсен, евтин плик същите омразни букви. Тя разкъса плика и разгъна писмото.

Добро утро, госпожо. Размислихте ли? Синът ви е добре и невредим — засега. Но ние трябва да получим парите. За вас може да не е лесно да намерите сумата, но на нас ни казаха, че имате диамантена огърлица с много хубави камъни. Ще се задоволим с нея, вместо парите. Вие или избран от вас човек, да вземе огърлицата и да я донесе на стадиона. Оттам да продължи нагоре, докато стигне до едно дърво при една голяма скала. Моите хора ще ви следят, така че внимавайте — само един човек да отиде там. Тогава ще разменим сина ви срещу огърлицата. Това може да стане утре сутрин в шест часа, точно след изгрев-слънце. Ако ни издадете на полицията след това, ще застреляме сина ви в колата, докато пътувате към гарата. Това е последната ни дума, госпожо. Ако утре не получим огърлицата, ще ви изпратим ушите на сина ви.

С поздрав, госпожо

Госпожа Питърс побърза да намери господин Паркър Пайн. Той внимателно прочете писмото.

— Това за диамантената огърлица вярно ми е? — попита я той.

— Напълно. Съпругът ми плати за нея сто хиляди долари.