Агата Кристи: Случаите на Паркър Пайн

— Нашите крадци са добре осведомени — промърмори господин Паркър Пайн.

— Какво казахте?

— Просто разсъждавам върху някои аспекти на случая.

— Моля ви, господин Пайн, нямаме време за аспекти. Трябва да си върна моето момче!

— Но вие сте жена със силен дух, госпожо Питърс. Нима ще ви е приятно да ви изнудят и да ви измъкнат сто хиляди долара? Да не би с удоволствие ще дадете диамантите ви на една банда престъпници?

— Разбира се, че не, ако погледнем на случая от тази страна! — В този момент в госпожа Питърс се бореха жената със силния дух и майката. — Как бих искала да се разправя с тях! С тези подли бандити! В мига, в който си върна моето момче, ще изпратя по петите им всички полицаи от околността, а ако е нужно, ще наема бронирана кола, която да ни откара с Уилард до гарата! — Госпожа Питърс се разпали и беше готова да отмъщава.

— Дааа… — започна господин Паркър Пайн, — виждате ли, уважаема госпожо, боя се, че те ще са подготвени за подобни действия от ваша страна. Известно им е, че щом си получите Уилард, нищо няма да ви спре да вдигнете в тревога цялата полиция от околността. Това ме кара да предположа, че ще са подготвени.

— Тогава как ще постъпите?

Господин Паркър Пайн се усмихна.

— Бих искал да се опитаме да осъществим един мой малък план. — Той огледа трапезарията. Тя беше празна и вратите в двата края бяха затворени. — Госпожо Питърс, в Атина имам един познат, бижутер. Той е специалист по изработването на изкуствени диаманти. Работи първокласно! — Гласът му премина в шепот. — Ще му се обадя по телефона. Може да дойде днес следобед и да донесе добре подбрани камъни.

— Искате да кажете?

— Ще извади истинските диаманти от огърлицата и ще ги замени с изкуствени.

— Господи! Това е най-хитрото нещо, което съм чувала! — Госпожа Питърс се вторачи с възхищение в господин Паркър Пайн.

— Шшт! Не говорете толкова високо! Бихте ли направили нещо за мен?

— Разбира се!

— Внимавайте някой да не се приближи и да подслуша разговора ми по телефона.

Госпожа Питърс кимна.

Телефонът беше в офиса на управителя. Той тактично излезе от помещението, след като помогна на господин Паркър Пайн да избере номера. При вратата се натъкна на госпожа Питърс.

— Чакам господин Паркър Пайн — съобщи му тя. — Двамата ще ходим на разходка.

— О, разбира се, госпожо.

Господин Томпсън също се намираше в коридора. Той се приближи към тях и заговори управителя.

— Дали се намирали вили под наем в Делфи? Не? О, но точно над хотела имало една вила…

— Тя е собственост на един грък, мосю. Той не я дава под наем!

— А други вили няма ли?

— Има една, чиято собственичка е американка. Вилата е на другия край на селището. Сега е затворена. Има и една, чийто собственик е французин, художник. Това е вилата върху скалата, която гледа към Итея.

Госпожа Питърс се намеси в разговора. Природата я бе дарила с висок глас и тя нарочно заговори още по-високо:

— О! — възкликна тя. — Сигурно ще е божествено да имам вила тук! Всичко е толкова естествено и непокътнато! Направо съм луда по това кътче! А Вие, господин Томпсън? Сигурно и вие сте луд по Делфи, щом търсите вила. За пръв път ли сте тук? Не ви личи…

Тя не спря, докато господин Паркър Пайн не се появи на вратата на офиса. Той лекичко й се усмихна в знак на одобрение!

Господин Томпсън бавно слезе по стъпалата и тръгна по пътя. Присъедини се към майката и дъщерята, на които изглежда им беше станало хладно, тъй като роклите им бяха без ръкави.

Всичко мина благополучно. Бижутерът пристигна точно преди вечеря в кола, пълна с туристи. Госпожа Питърс занесе огърлицата в стаята му. Той изсумтя одобрително. След това заговори на френски:

— Madame peut etre tranquille. Je reussirai9 9 Госпожата може да бъде спокойна. Ще успея. (фр.) — Б. ред. — Той извади инструменти от малка чантичка и започна работа.

В единадесет часа господин Паркър Пайн почука на вратата на госпожа Питърс.

— Заповядайте! — подаде й той малка кожена торбичка. Тя надникна в нея.

— Моите диаманти!

— Тихо! Това е огърлицата с изкуствените камъни. Доста са добри, какво ще кажете?

— Чудесни са!

— Аристопулус е голям майстор.

— Мислите ли, че те няма да заподозрат подмяната?

— Как биха могли? Те знаят, че носите огърлицата. И ще им я дадете. Как ще заподозрат, че има някакъв номер?

— Да, според мен, тя е чудесна — подчерта отново госпожа Питърс, като върна огърлицата на господин Паркър Пайн. — Бихте ли я занесли вие? Или искам прекалено много от вас?