Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Да, лейди Грейл — каза мис Макнотън и излезе.

Пътникът, който се бе качил в последната минута и бодеше очите на дамата, продължаваше да седи на стола на палубата. Беше с гръб към Луксор и се взираше през Нил към далечните златисти хълмове, блестящи над тъмната зелена ивица покрай реката.

Мис Макнотън му хвърли бърз преценяващ поглед, когато мина покрай него.

Намери сър Джордж в салона. Той държеше в ръка една огърлица и я разглеждаше с недоверие.

— Кажете ми, мис Макнотън, мислите ли, че тези камъни са подходящи?

Мис Макнотън хвърли бърз поглед към лаписа.

— Наистина са много хубави — отвърна тя.

— И мислите, че лейди Грейл ще бъде доволна да…

— О, не! Не бих казала подобно нещо, сър Джордж. Виждате ли, на нея нищо не би й доставило удоволствие. Това е истината. Между другото, тя ме изпрати при вас с поръчение. Иска да се отървете от пасажера.

Брадата на сър Джордж увисна.

— Как бих могъл да го направя? Какво да кажа на човека?

— Разбира се, че не можете да го направите. — Гласът на Елзи Макнотън беше бодър и учтив. — Ще й обясните, че нищо не може да се направи. И това ще бъде достатъчно — добави окуражително тя.

— Смятате ли, че ще е достатъчно? — Лицето му излъчваше комична трогателност.

Гласът на Елзи Макнотън прозвуча отново учтиво, когато тя каза:

— Не бива да взимате тези неща присърце, сър Джордж. Както знаете, тя има проблеми със здравето. Не вземайте думите й на сериозно.

— Наистина ли мислите, че тя е зле, сестра?

По лицето на сестрата премина сянка. Този път в гласа й прозвуча странна нотка.

— Да, аз… не ми харесва състоянието й. Но моля, не се тревожете, сър Джордж, не бива! Наистина не бива! — Тя му се усмихна приятелски и отмина.

В салона влезе Памела. Изглеждаше много апатична и студена в бялото си облекло.

— Здрасти, Нанкс!

— Здрасти, Пам, миличка.

— Какво държиш в ръката си? О, чудесни са!

— Толкова се радвам, че ти харесват. Мислиш ли, че леля ти ще бъде на същото мнение?

— Тя е неспособна да хареса каквото й да било. Не разбирам, защо си се оженил за тази жена?

Сър Джордж замълча. В главата му изникнаха спомени от низ неуспешни залагания на конни състезания, притискащи кредитори и една красива, но властна жена.

— Бедничкият! — съжали го Памела. — Предполагам, че е трябвало да го направиш. Но тя превърна живота и на двама ни в ад, нали?

— Откакто се разболя… — започна сър Джордж, но Памела го прекъсна:

— Тя не е болна! Не е болна истински. Винаги прави онова, което иска. Докато ти беше в Асуан, тя си живееше весело катода щурче. Мога да се обзаложа, че мис Макнотън знае, че тя се преструва.

— Не знам какво щяхме да правим без мис Макнотън — рече сър Джордж.

— Способна е — призна Памела. — Макар, че не си падам толкова по нея, колкото ти, Нанкс. О, разбира се, че си падаш. Недей да спориш с мен! Намираш я за чудесна. И в известен смисъл тя наистина е такава. Но е като черна кутия. Никога не знам какво мисли. Все пак успява да се справи чудесно със старата лисица.

— Виж какво, Пам, не можеш да говориш за леля си по този начин. Като оставим всичко друго настрана, тя се отнася много добре с теб.

— Да, плаща всичките ни сметки, нали? И въпреки това животът с нея е ад.

Сър Джордж премина на по-малко болезнена тема.

— Какво да правим с човека, който се качи на кораба? Леля ти иска да пътува сама.

— Е, това не може да стане — рече хладно Памела. — Този мъж е доста представителен. Казва се Паркър Пайн. Прилича ми на служител в държавния архив, ако изобщо има такава служби. Странно, струва ми се, че съм чувала името му. Базил. — Секретарят току-що се бе появил в салона. — Къде съм срещала името Паркър Пайн?

— На първата страница на вестник „Таймс“ колоната за лични обяви — отвърна незабавно младият мъж. — „Щастлив ли сте? Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн.“

— Виж ти! Страшно забавно! Можем да му разкажем всичките си проблеми, докато пътуваме към Кайро.

— Аз нямам такива — каза простичко Базил Уест. — Сега ще се спуснем по златния Нил и ще разгледаме храмовете — заедно. — Той бързо погледна към сър Джордж, който беше взел някакъв вестник.

Последната дума беше произнесена тихо като дихание, но Памела я разбра. Очите й се срещнаха с тези на Базил.

— Прав сте, Базил — каза закачливо тя. — Хубаво е да се живее.

Сър Джордж стана и излезе. Лицето на Памела помръкна.

— Какво има, любима?

— Отвратителната жена, която ми се пада леля, защото чичо ми се ожени за нея…