Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Обицата беше на ухото ми, когато стъпих на площадката — отвърна Керъл. — Сигурна съм, защото доктор Карвър ми каза, че се е разхлабила и затегна винтчето й. Нали, господин доктор?

Доктор Карвър кимна. Единствено сър Доналд се осмели да изрази на глас мислите на присъстващите.

— Доста неприятна работа, господин Блъндел. Снощи ни казахте колко струват тези обици. Дори само едната от тях е малко състояние. Ако не бъде открита, а това изглежда твърде вероятно, върху всеки от нас ще падне подозрение.

— Аз моля да бъда претърсен — намеси се полковник Дюбоск. — Впрочем, не моля, а настоявам. Това е мое право.

— Претърсете и мен — обади се Хърст с дрезгав глас.

— Другите съгласни ли са? — попита сър Доналд, като се огледа наоколо.

— Разбира се — каза господин Паркър Пайн.

— Отлична идея! — възкликна доктор Карвър.

— Аз също ще участвам, господа — избоботи господин Блъндел. — Имам си причини, които обаче не желая да изтъквам пред вас.

— Както желаете, господин Блъндел — поклони се учтиво сър Доналд.

— Керъл, миличка, би ли слязла долу да ни изчакаш при водачите?

Девойката тръгна, без да каже дума. Изглеждаше мрачна и угрижена. Отчаяното изражение на лицето й привлече вниманието на един от мъжете в групата и той се запита какво би могло да означава това.

Започна претърсването. Беше щателно, но напълно безрезултатно. Сигурно беше само едно — обицата я нямаше. Малката унила група реши да слезе от площадката и съвсем вяло изслуша разказа на водача.

Господин Паркър Пайн току-що се бе облякъл за обяд, когато на входа на палатката му се появи една фигура.

— Господин Пайн, може ли да вляза при вас?

— Разбира се, скъпа млада госпожице, разбира се.

Керъл влезе и седна на леглото. Лицето й имаше същото мрачно изражение, което той бе забелязал сутринта.

— Твърдите, че можете да помагате на хората, които се чувстват нещастни, нали? — попита тя.

— Аз съм във ваканция, госпожице Блъндел. Не желая да поемам никакви случаи.

— Е, този случай ще поемете — каза спокойно девойката. — Вижте, господин Пайн, едва ли има по-нещастен човек от мен.

— Какво ви терзае? — заинтересува се той. — Навярно причината е загубената обица?

— Точно така. Познахте. Джим Хърст не я е взел, господин Пайн. Знам, че не го е направил.

— Не ви разбрах добре, мис Блъндел. Защо някой би помислил, че той я е откраднал?

— Заради неговото минало. Джим Хърст някога беше крадец, господин Пайн. Хванаха го в нашата къща. Аз… аз изпитах жал към него… Той изглеждаше толкова млад и отчаян…

„И толкова хубав“ — додаде мислено господин Паркър Пайн.

— Убедих татко да му даде възможност да се поправи. Баща ми е готов да направи всичко за мен. И така, даде на Джим шанс и той се представи добре. Татко започна да разчита на него и му довери всичките тайни на бизнеса си. Един ден той ще поеме всичко… щеше да поеме, ако не се бе случило това.

— Като казвате „да поеме“…

— Искам да кажа, че аз искам да се омъжа за Джим, той също.

— А сър Доналд?

— Сър Доналд е приумица на баща ми, не моя. Мислите ли, че бих искала да се омъжа за такова влечуго като сър Доналд!

Без да показва каквото й да е отношение към определението дадено за младия англичанин, господин Паркър Пайн попита:

— А самият сър Доналд?

— Според него аз ще съм добре дошла за изпразнените му джобове — каза презрително Керъл.

Господин Паркър Пайн се замисли.

— Бих искал да ви запитам две неща — започна той. — Снощи някой каза: „Щом веднъж си станал крадец, винаги ще бъдещ такъв.“ — Девойката кимна. — Сега разбирам защо тази забележка предизвика такова неудобство.

— Да, беше ужасно за Джим, за мен, а и за татко. Много се боях лицето на Джим да не го издаде, затова изтърсих първото нещо, което ми дойде наум.

Господин Паркър Пайн замислено поклати глава. След това попита:

— Защо баща ви настоя днес да претърсим и него?

— Не разбрахте ли? За мен беше ясно. Татко е решил, че аз мога да го заподозра, че заради Джим е инсценирал кражба. Разбирате ли, той дава мило и драго да се омъжа за англичанин. Както виждате, пожела да ми покаже, че не е скроил номер на Джим.

— Мили боже! — промърмори господин Паркър Пайн. — Много показателно. В по-широк смисъл, искам да кажа. Но едва ли ще помогне в нашето конкретно разследване.

— Вие нали няма да се откажете?

— Не, не. — Той замълча за момент, сетне рече: — Какво точно желаете да направя, госпожице Керъл?