Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Оставете това на мен — успокои я господин Паркър Пайн. — Вижте, знам нещо за фамилната им история. Хайде, дете мое, не продължавайте да се държите като страхливка. Помнете, че един млад мъж постоянно въздиша по вас. Трябва да направим така че да пътувате в неговия самолет до Багдад.

Девойката се усмихна и се изчерви.

— Готова съм.

После, когато стигна до вратата, се обърна назад и каза:

— Споменахте, че още преди да ме видите сте знаели, че аз не съм лейди Естер Кар. Откъде?

— Статистика — обясни господин Паркър Пайн.

— Статистика?

— Да. Лорд и лейди Мичълдевър имаха сини очи. Когато Консулът спомена, че тяхната дъщеря имала искрящи черни очи, разбрах, че нещо не е наред. Хора с кафяви очи могат да имат синеоко дете, но обратното е невъзможно. Научен факт, уверявам ви.

— Вие сте чудесен! — възкликна Мюриъл Кинг.

Групата имаше дълъг и изморителен ден. От Аман тръгнаха рано сутринта при температура 36 градуса на сянка и пристигнаха по здрач в лагера, разположен в сърцето на града, изсечен във фантастични, почти абсурдни червени скали, наречен Петра.

Бяха седем души. Господин Кейлеб П. Блъндел — преуспяващ американски магнат, неговият тъмен и красив, но малко мълчалив секретар Джим Хърст, сър Доналд Марвел — английски политик и член на парламента с доста уморен вид, възрастният доктор Карвър — световноизвестен археолог, полковник Дюбоск — галантен французин, пристигнал от Сирия, някой си господин Паркър Пайн, чиято професия може би не бе толкова важна, но излъчващ британско достолепие и накрая госпожа Керъл Блъндел — хубава, разглезена, но изключително самоуверена девойка, защото бе единствената жена сред полови дузина мъже.

Вечеряха в голямата палатка, като преди това всеки си бе избрал място за спане. Разговаряха за политиката в Близкия Изток. Англичанинът — внимателно, французинът — дискретно, американецът — донякъде повърхностно, а археологът и господин Паркър Пайн — мълчаха. Както изглежда, двамата предпочитаха ролята на слушатели. Джим Хърст също.

Сетне разговорът се прехвърли за града, който щяха да посетят.

— Толкова е романтично, че просто не може да се изкаже с думи — каза Керъл. — Само като си помисля, че онези — как се наричаха — набатени, са живели тук сякаш преди сътворението на света!

— Едва ли е точно така — отбеляза меко господин Паркър Пайн. — Вие какво ще кажете, доктор Карвър?

— О, било е преди почти две хиляди години и ако разбойниците са романтични, допускам, че набатените също са били такива. Бих казал, че са били банда мошеници при това доста богати, които са принуждавали пътниците да използват техните пътища за керваните и правели така, че всички други пътища да са несигурни. В град Петра са складирали богатствата, които си трупали по този начин.

— Мислите, че са били просто разбойници? — попита Керъл. — Искате да кажете, най-обикновени крадци?

— Крадец не е толкова романтична дума, госпожице Блъндел. Крадец означава дребен джебчия, докато разбойникът действа в по-широк мащаб.

— Ами съвременните финансисти? — вметна господин Паркър Пайн и намигна.

— Става въпрос за теб, татенце! — изчурулика Керъл.

— Когато един човек прави пари, от това има полза цялото общество — произнесе мъдро господин Блъндел.

— Обществото — измърмори господин Паркър Пайн — е много неблагодарно.

— Какво е честност? — попита французинът. — Понятието има нюанси . То е една условност. В различните страни съдържанието, което се влага в тази дума е различно. Арабинът не се срамува от това, че краде. За него има значение от кого краде и кого мами.

— Да, гледната им точка е такава! — съгласи се Карвър.

— Което показва превъзходството на Запада над Изтока — заяви Блъндел! — Когато тези бедни създания получат образование…

Сър Доналд се включи непринудено в разговора.

— Образованието е доста несъвършено. Преподават множество ненужни неща. Онова, което искам да кажа, е, че никой не може да бъде променен.

— Какво имате предвид?

— Онова, което искам да кажа, е, че щом веднъж си станал крадец, винаги ще бъдеш такъв.

За няколко мига настъпи пълна тишина. След това Керъл започна трескаво да говори за комарите. Баща й също.

Малко озадачен сър Доналд промърмори на съседа си, господин Паркър Пайн:

— Май настъпих някого по мазола, а?

— Любопитно — рече господин Паркър Пайн.

Каквато и да бе причината за моментното неудобство, един човек изобщо не го забеляза. Археологът седеше със замечтан и отнесен поглед и мълчеше. Когато настъпи поредната пауза той неочаквано заговори.