Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Какво е то?

— Това е цилиндричен печат от черен хематит. Върху него има издълбана сцена на представяне — един бог представя молител, пред друг по-висшестоящ бог. Молителят принася в дар яре, а един лакей отпъжда с палмови вейки мухите от величествения бог, който седи на трона. Скромният надпис съобщава, че този човек е слуга на Хамураби, така че печатът е направен преди четири хиляди години.

Той извади от джоба си пластилин, отчупи едно парченце от него, намаза го с мъничко вазелин и притисна върху него печата. След това с помощта на нож за писма, отлепи квадратното парченце пластилин и го вдигна от масата.

— Виждате ли? — попита той.

Сцената, която бе описал, се бе отпечатала върху пластилина на съвсем ясно и точно.

За момент ги завладя магията на миналото. Изведнъж някъде отвън се извиси гласът на господин Блъндел.

— Чувате ли, негри такива! Вземете багажа ми от проклетата пещера и го занесете в палатката! Невидимките хапят жестоко. Цяла нощ няма да мога да мигна!

— Невидимки? — учуди се сър Доналд.

— Навярно става дума за пясъчните мухи.

— На мен повече ми харесва „невидимки“ — каза господин Паркър Пайн. — Това наименование е много по-красноречиво.

Групата тръгна рано сутринта на следващия ден. Разходката бе съпроводена с множество възклицания за цвета и шарките на скалите. „Розовочервеният“ град наистина беше пъстър шедьовър на природата, създаден сякаш в мига на нейното най-екстравагантно настроение. Групата напредваше бавно, тъй като доктор Карвър вървеше с очи, вперени в земята и от време на време спираше, за да вдигне някои малки предмети.

— Винаги можете да познаете археолога — отбеляза усмихнат полковник Дюбоск. — Той не се интересува от небето, от хълмовете, от красотата на природата. Той върви с наведена глава и търси.

— Да, но какво? — попита Керъл. — Какво събирате от земята, доктор Карвър?

С тънка усмивка археологът й показа няколко кални парченца от глинени съдове.

— Какви боклуци! — възкликна презрително Керъл.

— Глинените съдове са по-интересни от злато — обясни й доктор Карвър. Керъл го изгледа със съмнение.

Стигнаха до стръмен склон и минаха покрай две или три гробници, изсечени в скалите. Изкачването се оказа доста голямо изпитание. Водачите им бедуини, вървяха напред, изкачвайки се без страх по стръмните склонове, без да поглеждат надолу към стръмната урва от едната страна.

Керъл бе пребледняла. Един от водачите протегна ръка да й помогне. Хърст скочи пред нея и й подаде своята пръчка като перило от опасната страна. Тя му благодари с поглед и след минута беше в безопасност върху широката пътека в скалата. Другите бавно я последваха. Слънцето се бе издигнало високо в небето и горещината започна да се усеща.

Най-после стигнаха широко плато. От него нагоре се виеше пътека, която водеше до голяма квадратна площадка Блъндел каза на един от водачите, че групата ще се качи до горе сама. Бедуините се разположиха удобно на скалите и запушиха. След няколко минути групата се изкачи на върха.

Мястото изглеждаше голо и странно. Имаше великолепен изглед към цялата долина. Туристите застанаха върху плоска площадка, с издълбани отстрани улеи и нещо като жертвен олтар.

— Божествено място за жертвоприношение! — възкликна ентусиазирано Керъл. — Мога да си представя колко трудно им е било да донесат жертвата дотук…

— Едно време е имало зигзагообразен път по скалата — обясни доктор Карвър. — Ще видим следи от него, когато слизаме от другата страна.

Известно време обсъждаха и разговаряха. Сетне настъпи пауза, после доктор Карвър се обади:

— Мисля, че отново ви е паднала обицата, госпожице Блъндел.

Керъл попипа с ръка ухото си.

— Ах! Наистина е паднала.

Дюбоск и Хърст започнаха да търсят наоколо.

— Трябва да е тук някъде — каза французинът. — Няма къде да се изтърколи. Това място е като дъно на квадратна кутия!

— Дали не е попаднала в някоя цепнатина? — попита Керъл.

— Тук няма никакви цепнатини — каза господин Паркър Пайн. — Сама виждате, че е така. Площадката е абсолютно гладка. Полковник, май намерихте нещо?

— Едно малко гладко камъче — отвърна Дюбоск, усмихна и го хвърли.

Докато търсеха настроението им постепенно се промени. В атмосферата се усети напрежение. Никой не изрече на глас думите „осемдесет хиляди долара“, но те сякаш кънтяха в ума на всеки от групата.

— Сигурна ли си, че обицата е била на теб, Керъл? — попита ядосано баща й. — Искам да кажа, може би си я изгубила някъде по пътя.