Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Лицето на мъжа срещу Паркър Пайн се свъси и по него се изписа умора.

— Е, това е — каза той. — Сега с мен е свършено. Предполагам, че ще предадете дрънкулката на девойката. Странен е този варварски инстинкт за кичене. Започнал е още в палеолита. Това е един от първичните инстинкти на женския пол…

— Мисля, че подценявате мис Керъл — възпротиви се господин Паркър Пайн. — Тя е умна и, което е още по-важно, има сърце. Предполагам, че няма да каже на никого.

— Но бащата няма да го направи — усъмни се археологът.

— Мисля, че и той ще си мълчи. Виждате ли, „татенцето“ си има собствени причини да не повдига въпроса. Обицата няма нищо общо с перла на стойност четирийсет хиляди долара. Цената й не е повече от пет.

— Искате да кажете…

— Именно. Девойката не знае. Тя мисли, че те са истински. Имах известни подозрения още снощи. Господин Блъндел говореше прекалено много за парите си. Когато нещата тръгнат на зле и се проваляш, най-доброто нещо е да запазиш привидно спокойствие и да блъфираш. Господин Блъндел блъфираше.

Изведнъж доктор Карвър се разсмя. Смехът му беше заразителен като на малко момче и изглеждаше странен за възрастен мъж.

— Значи всички сме бедняци! — възкликна той.

— Точно така — съгласи се господин Паркър Пайн и продължи с цитат: — „Чувството за равенство ни прави добри.“

Лейди Грейл нервничеше. От момента, в който се качи на борда на „С. С. Фаюм“ се оплакваше от всичко. Не харесваше каютата си. Можела да понесе утринното слънце, но не и следобедното. Памела Грейл, племенницата й, услужливо й отстъпи своята каюта, която беше на противоположната страна. Госпожа Грейл я прие мърморейки.

Сопна се на мис Макнотън, медицинската й сестра, че й подаде не онзи шал, който трябваше и че бе прибрала в багажа малката възглавничка, вместо да я носи със себе си. Сопна се на съпруга си, сър Джордж, че й е купил не онази огърлица, която трябва. Тя искала да бъде от лапис лазули, а не от червен халцедон. Джордж бил истински глупак!

Сър Джордж извинително каза:

— Съжалявам, скъпа моя, съжалявам. Ще отида и ще я сменя. Имаме достатъчно време.

Не се държеше лошо единствено с Базил Уест, личния секретар на съпруга й, защото никой никога не се сопваше на този човек. Усмивката му ви обезоръжаваше още преди да сте започнали.

Но най-силния й гняв се изля върху стюарда — внушителна и пищно облечена особа, която обаче от нищо не можеше да бъде разтревожена.

Когато лейди Грейл зърна непознатия, седнал в плетения стол, и разбра, че той също пътува на кораба, яростта й заля като порой стюарда.

— В кантората ми казаха съвсем ясно, че ще бъдем единствените пътници. Било краят на сезона и никой друг не желаел да пътува!

— Точно така, госпожо — рече спокойно Мохамед. — Само вие със семейството и един господин.

— Но те ме увериха, че ще бъдем единствените пътници.

— Точно така, госпожо.

— Съвсем не е точно така! Излъгаха ме! Какво прави този човек тук?

— Той дойде по-късно, госпожо. Вече бяхте взели билетите си. Той реши да пътува едва тази сутрин.

— Това е абсолютна измама!

— Всичко е наред, госпожо. Господинът е много тих и много добър.

— Ти си глупак! Нищо не разбираш! Мис Макнотън, къде сте? А, ето ви! Нееднократно съм ви молила да стоите близо до мен! Може да ми прилошее. Помогнете ми да отида в каютата си и ми дайте аспирин, и не позволявайте на Мохамед да се доближава до мен. Иде ми да закрещя от неговото „точно така, госпожо“.

Мис Макнотън подаде ръката си, без да отрони дума.

Беше висока и хубава жена на около тридесет и пет години, която излъчваше спокойствие. Заведе лейди Грейл в каютата и я настани удобно, като я подпря отвсякъде с възглавници, даде й аспирин и доизслуша пороя от оплакванията.

Лейди Грейл беше на четирийсет и осем години. От шестнайсетгодишна единствения й проблем бе, че има твърде много пари. Преди десет години се бе омъжила за обеднелия барон, сър Джордж Грейл.

Беше едра жена и чертите на лицето й не бяха грозни, но бръчките и постоянното й раздразнение го правеха неприятно. Разточителният грим, който слагаше, само подчертаваше стореното от времето и характера й. Косата й беше първо платинено руса, сетне червена, а сега изглеждаше просто изтощена. Дрехите й бяха натруфени и носеше прекалено много бижута.

— Кажете на сър Джордж — нареди тя, докато мис Макнотън мълчаливо чакаше с безизразно лице, — че трябва да махне този мъж от кораба! Аз искам да пътувам в строго интимен кръг. Всичко, което преживях напоследък… — тя затвори очи.