Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Тя си пое дълбоко въздух, после се отпусна отново на дивана и заговори задъхано, на пресекулки.

— Трябва да започна… от самото начало. Аз… се боях от нея. Тя беше луда. Не съвсем, само малко. Доведе ме тук със себе си. Радвах се като глупачка. Мислех си, че е много романтично. Каква глупачка! Именно това съм аз — малка глупачка. Имаше една история с един шофьор. Тя беше луда по мъже, напълно откачила. Той не желаеше да има нищо общо с нея и това се разчу. Приятелките й узнаха и започнаха да й се присмиват. Тя се отдели от семейството си и дойде тук. Беше поза, за да спаси репутацията си — нещо като уединение в пустинята. Щеше да поживее тук известно време, след което да се върне обратно в Англия. Но ставаше все по-ненаситна и по-ненаситна. И тогава се появи пилотът. Тя… си го хареса. Той дойде тук, за да се срещне с мен, а тя си помисли… О, добре де, нали разбирате… Но той сигурно ясно й е дал да разбере… И тогава тя изведнъж се нахвърли върху мен. Беше ужасна, заплашваше ме. Заяви, че никога няма да се върна у дома отново. Каза, че съм изцяло в нейната власт, че съм й слугиня. Точно така — слугиня. Имала власт да разполага с живота и смъртта ми.

Господин Паркър Пайн кимна с глава. Виждаше как историята се разплита. Лейди Естер бавно е вървяла към загуба на разума си, както и други от семейството й преди нея. А изплашената девойка, която не познаваше света и не бе пътувала преди това, е вярвала на всичко, което й е казвала.

— Но един ден нещо в мен като че ли се счупи. Застанах срещу нея и й казах, че ако се стигне до борба, аз съм по-силна от нея и ще я хвърля на каменната настилка долу. Тя се изплаши, наистина се изплаши. Предполагам, че дотогава ме е смятала за нищожество. Пристъпих към нея. Не знам какво си е помислила, че искам да направя. Отстъпи назад… и стъпи на ръба на терасата… — Мюриъл Кинг зарови лице в ръцете си.

— А след това? — подкани я внимателно господин Паркър Пайн.

— Загубих си ума. Помислих си, че всички ще решат, че аз съм я блъснала отгоре и никой няма да иска да ме изслуша. Тогава ще ме затворят в някой ужасен затвор тук. — Устните й трепереха. Господин Паркър Пайн ясно видя как страха я завладява. — И тогава ми дойде една идея. Какво би станало, ако се представя за нея? Знаех, че ще има нов английски консул, който не познаваше нито едната от нас. Предишният беше починал. Прецених, че със слугите ще мога да се справя. За тях ние бяхме две луди англичанки. Едната умира, другата остава. Дадох им пари и им казах да повикат английския консул. Той дойде и аз го приех като Лейди Естер. Сложих нейния пръстен. Консулът беше много мил и уреди всичко. Никой не заподозря нищо.

Господин Паркър Пайн замислено кимна. Лейди Естер Кар може да е била напълно луда, но въпреки това си оставаше Лейди Естер Кар.

— Мина време… — продължи Мюриъл, — искаше ми се да не съм го направила. Изглежда аз самата съм била полудяла. Осъдена съм да остана тук и да изпълнявам тази роля. Не виждам как бих могла да се махна. Ако сега кажа истината, всеки ще реши, че аз съм я убила. О, господин Пайн, какво да правя? Какво да правя?

— Да правите ли? — Господин Паркър Пайн се изправи на крака толкова пъргаво, колкото му позволяваше фигурата. — Скъпо дете, сега ще дойдете с мен при английския консул, който е много сърдечен и добър човек. Със сигурност ще има някои неприятни формалности, през които ще трябва да минете. Не ви обещавам, че „ви предстои леко плаване с попътен вятър“, но няма да ви обесят за убийство. Между другото, защо са открили подноса със закуската до тялото?

— Аз го хвърлих там. Аз… помислих си, че ако подносът е до тялото, ще изглежда по-достоверно, че компаньонката е паднала. Глупаво ли съм постъпила?

— Било е доста умно решение — отбеляза господин Паркър Пайн. — Всъщност този факт ме накара да се запитам дали е възможно евентуално вие да сте убили лейди Естер. Но това беше преди да се срещна с вас. Когато ви видях, разбрах, че каквито и глупости да сте вършили в живота си, никога не бихте убили друг човек.

— Искате да кажете, че ми липсва смелост?

— Не е въпрос на смелост — отвърна господин Паркър Пайн и се усмихна. — А сега ще тръгваме ли? Трябва да свършите една неприятна работа, но аз ще ви помогна, а след това — към къщи в Стрийтхам Хил. Вие живеете в Стрийтхам Хил, нали? Да, така си и мислех! Видях как се сгърчи лицето ви, когато споменах номера на един определен автобус. Тръгвате ли, драга моя?

Мюриъл Кинг се дръпна.

— Никога няма да ми повярват — каза притеснено тя. — И нейното семейство, нито другите. Няма да повярват, че тя е могла да постъпва по този начин.