Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Отговорът пристигна на следващия ден около четири часа. Донесе го слуга персиец, който изобщо не знаеше английски.

Лейди Естер Кар ще се радва, ако господин Паркър Пайн я посети в девет часа тази вечер.

Господин Паркър Пайн се усмихна.

Вечерта го посрещна същият слуга, който бе донесъл бележката. Преведоха го през тъмната градина и по външното стълбище, което водеше към задната страна на къщата. Там се отвори една врата, той мина през нея и се отзова във вътрешен двор или нещо като балкон, който сякаш гледаше направо към нощното небе. Край стената беше поставен голям диван и на него се бе излегнала странна фигура.

Лейди Естер беше облечена в източни дрехи. Човек можеше да предположи, че една от причините за нейното предпочитание към този начин на обличане се дължи на това, че те много подхождаха на ориенталската й красота. Консулът я бе нарекъл деспотична и тя наистина изглеждаше такава. Брадичката й беше вирната напред, а веждите — високомерно вдигнати.

— Вие ли сте господин Паркър Пайн? Седнете там.

Тя посочи с ръка купчина възглавници. На средния й пръст проблесна голям смарагд, инкрустиран с герба на нейното семейство. Господин Паркър Пайн си помисли, че й е наследство и навярно струва цяло състояние.

Той послушно се наведе, макар че беше малко трудно за човек с неговата фигура да седне грациозно на земята.

Появи се слуга и поднесе кафе. Господин Паркър Пайн взе чашката си отпи с удоволствие.

Домакинята беше придобила ориенталския навик да върши всичко бавно и спокойно, излегната на дивана. Не бързаше да започне разговора. Отпиваше от кафето си с полупритворени очи. Накрая заговори:

— Значи вие помагате на нещастните. Поне така твърдите в обявата си.

— Да.

— Защо ми я изпратихте? Може би по този начин набирате клиенти, докато пътувате?

В гласа й имаше нещо твърде обидно, но господин Паркър Пайн не обърна внимание. Той простичко отговори:

— Не. Представата ми за пътуване е свързана с отдаване на пълна почивка от работата.

— Тогава защо ми изпратихте обявата?

— Защото имам причина да вярвам, че сте нещастна.

Настъпи мълчание. Господин Паркър Пайн беше много любопитен как тя ще реагира на думите му. Трябваше й само минута, за да размисли. Сетне се засмя:

— Предполагам си мислите, че ако една жена напусне света и живее така както живея аз, откъсната от расата и от страната си, то тя непременно е нещастна! Тъга, разочарование — сигурно си мислите, че подобни чувства са ме довели в изгнание? О, как бихте могли да ме разберете? Там, в Англия, бях като риба на сухо. Тук съм самата себе си. Аз съм ориенталка в душата си. Обичам уединението. Осмелявам се да кажа, че вие не можете да го разберете. Навярно ви изглеждам… — подвоуми се за миг тя — … луда.

— Вие не сте луда — отвърна гостенинът.

Думите му прозвучаха много спокойно и убедително. Дамата го погледна с любопитство.

— Струва ми се обаче, че всички ме смятат за луда. Глупаци! На света има всякакви хора. Аз съм напълно щастлива!

— Но въпреки това ме поканихте да дойда тук — каза господин Паркър Пайн.

— Да си призная, беше ми любопитно да ви видя. — Тя се поколеба, но продължи: — Не желая да се върна в Англия, но въпреки това понякога ми се иска да чуя какво става там…

— В света, който сте напуснали?

Тя кимна.

Господин Паркър Пайн започна да разказва. Тонът му беше спокоен, убедителен и звучеше сърдечно. Когато искаше да подчертае нещо, гласът му леко се извисяваше.

Говореше за Лондон, за клюките в обществото, за известните мъже и жени, за новите ресторанти и нощни клубове, за срещите по време на конни състезания и лов, за скандалите в провинцията. Описваше дрехи, модата от Париж, малки магазинчета на не толкова модни улици, в които човек можеше лесно да се пазари.

Описа й театрите и кината, съобщи й последните филмови новини, разказа й за строежа на нова градина в покрайнините, говори й за електрически крушки и за градинарство, докато накрая стигна до подробно описание на Лондон вечер с трамваите, автобусите и забързаните тълпи, които се прибират след работния ден, за малките домове, които ги очакваха и за всичките онези характерни обичаи на английското семейство.

Господин Паркър Пайн превърна монолога си в истинско представление и го изпълни по забележителен начин, като разкри богатите си познания и демонстрира умението си да борави с фактите. Главата на лейди Естер клюмна. Високомерието в позата й изчезна. По страните й бяха започнали да се стичат сълзи и когато той свърши, тя изостави всякакви условности и се разплака открито.