Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Господин Паркър Пайн не каза нищо. Седеше и я наблюдаваше. Лицето му имаше спокойното и доволно изражение на човек, който е извършил експеримент и получил желаните резултати.

Тя най-сетне вдигна глава и с горчивина простена:

— Е, доволен ли сте?

— Мисля, че да, засега.

— Как ще го понеса? Как ще мога да го понеса? Никога да не се махна оттук! Никога да не видя близките си отново! — Стенанието й се изтръгна сякаш от дълбините на душата, й. После се овладя и ожесточено извика: — Е, няма ли да зададеш обичайния въпрос? Няма ли да кажете: „Щом толкова силно желаете да се върнете вкъщи, защо не го направите?“

— Не — поклати глава господин Паркър Пайн. — За вас това не е толкова лесно.

За пръв път в очите й се прокрадна искрица страх.

— Знаете ли защо не мога да се върна?

— Мисля, че да.

— Грешите — разтърси глава тя. — Никога няма да отгатнеш причината, поради която не мога да го направя.

— Аз не отгатвам — отбеляза господин Паркър Пайн. — Аз наблюдавам и преценявам.

Тя отново разтърси глава.

— Вие нищо не знаете!

— Виждам, че ще трябва да ви го докажа — каза учтива господин Паркър Пайн. — Лейди Естер, когато пътувахте насам от Багдад, предполагам, че сте използвали новата германски авиокомпания?

— Да.

— И сте летели с младия пилот, хер Шлагал, който по-късно дойде да ви посети тук.

— Да.

Последното „да“ прозвуча по различен начин. Бе изречен много по-нежно.

— Имахте приятелка, или компаньонка, която почина, нали? — Въпросът бе изречен със стоманен глас — студен и обвиняващ.

— Компаньонка.

— Казваше се…

— Мюриъл Кинг.

— Бяхте ли привързана към нея?

— Какво искате да кажете с това „привързана“? — Тя спря за момент и се поправи. — Беше ми полезна.

Каза го толкова високомерно, че господин Паркър Пайн си спомни отново думите на консула: — „Тя е много… е, да кажем деспотично същество, ако разбирате какво точно искам да кажа.“

— Съжалявахте ли, когато тя почина?

— Аз… ами разбира се! Наистина, господин Пайн, необходимо ли е да навлизаме в подробности? — възмути се тя и без да изчака отговор продължи: — Много мило от ваша страна, че дойдохте. Но се чувствам малко изморена. Бихте ли ми казали колко ви дължа?

Но господин Паркър Пайн не помръдна. С нищо не показа, че се е обидил. Продължи спокойно да задава въпросите си.

— След като тя умря, хер Шлагал не е идвал при вас. Да предположим, че пожелае да ви посети, ще го приемете ли?

— Определено не.

— Отказвате категорично?

— Съвсем категорично. Няма да приема хер Шлагал.

— Дааа — промърмори замислено господин Паркър Пайн. — Не бихте могли да кажете нищо друго.

Отбранителното й високомерие като че ли се пропука. Тя неуверено промълви:

— Аз… не разбирам какво искате да кажете.

— Известно ли ви беше, лейди Естер, че младият Шлагал се с влюбил в Мюриъл Кинг? Той е сантиментален млад човек. Продължава да я пази в паметта си.

— Наистина ли? — гласът й премина почти в шепот.

— Тя какво представляваше?

— Какво искате да кажете с това, какво представляваше? Откъде да знам!

— Сигурно сте забелязали как изглежда — обясни й по-меко Господин Паркър Пайн.

— О, това ли било! Беше хубава млада жена.

— На ваша възраст?

— Да. — Тя направи малка пауза, сетне продължи: — Защо мислите, че… Шлагал се е интересувал от нея?

— Защото той ми каза. Да, да, заяви ми го по най-недвусмислен начин. Както вече споменах, той е един сантиментален млад човек. Беше щастлив, че може да ми се довери. Много е разстроен, че тя е загинала по такъв начин.

Лейди Естер скочи на крака.

— Да не би да мислите, че аз съм я убила?

Господин Паркър Пайн не помръдна. Не си падаше по подобни номера.

— Не, мило дете. Аз не вярвам, че вие сте я убили. Ето защо мисля, че колкото по-скоро престанете да се преструвате и си отидете у дома, толкова по-добре.

— Какво искате да кажете с това „преструвате“?

— Истината е, че загубихте самообладание. Да, така е. Изпуснахте си нервите. Помислихте, че ще ви обвиня в убийството на вашата работодателка. — Момичето рязко се извърна, а той продължи: — Вие не сте лейди Естер Кар. Знаех го още преди да дойда, но сега съм сигурен, защото ви проверих. — На лицето му се появи открита и доброжелателна усмивка. — Докато ви разказвах предварително приготвения си монолог, аз ви наблюдавах. Реагирахте като Мюриъл Кинг, а не като Естер Кар. Евтините магазини, кината, новата градина в предградията, пътуването към къщи с автобус или трамвай — тези неща ви развълнуваха. А клюките за скандалите в провинцията, новите нощни клубове, брътвежите на Мей Феър, срещите по време на конните надбягвания не ви направиха никакво впечатление. — Гласът му стана все по-убедителен и бащински. — Седнете и ми разкажете как се случи всичко. Не сте убили лейди Естер, но сте си помислили, че могат да ви обвинят. Хайде сега ми разкажете.