Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Аз съм просто турист — заяви господин Паркър Пайн, за да отбие по-нататъшните въпроси. — Отивам в Техеран, Испахан и Шираз.

Музиката в тези имена го завладя така, че той ги повтори отново: „Техеран. Испахан. Шираз.“

Господин Паркър Пайн разгледа земята, над която летяха. Беше равна пустиня. Долавяше някаква тайнственост, която сякаш излъчваха обширните ненаселени райони.

В Керманшах самолетът кацна и направиха паспортна и митническа проверка. Отвориха един от куфарите на господин Паркър Пайн. Малката кутийка с визитни картички предизвика голям интерес. Започнаха да му задават въпроси. Тъй като той нито говореше, нито пък разбираше персийски, работата стана трудна.

Пилотът слезе от самолета. Беше русокос млад германец, хубав мъж с дълбоки сини очи и обветрено лице.

— Моля? — рече вежливо той.

Господин Паркър Пайн, който се бе отдал на доста енергична пантомима, но както изглеждаше без особен ефект, се обърна с облекчение към него.

— Това е прах против насекоми — обясни той. — Мислите ли, че бихте могли да им го обясните?

— Моля? — повтори явно объркан пилотът.

Господин Паркър Пайн повтори молбата си на немски. Пилотът се усмихна и преведе изречението на персийски. Мрачните и строги официални представители на властта останаха доволни. Напрегнатите им лица се отпуснаха и те се усмихнаха. Един от тях дори високо се разсмя с глас. Стори им се забавно.

Тримата пасажери отново заеха местата си в самолета и полетът продължи. Спуснаха се ниско над Хамадан, за да пуснат торбите с пощата, но не кацнаха там. Господин Паркър Пайн се взираше надолу и се опитваше да различи скалата на Бехистун. Според Дарий до това място се е простирала империята му. Покорените народи са говорели на три различни езика — вавилонски, медински и персийски.

Когато пристигнаха в Техеран часът беше два. Последваха още полицейски формалности. Германският пилот се приближи и застана усмихнат до господин Паркър Пайн, който току-що бе приключил с отговорите на дълъг списък въпроси, от които не бе разбрал нищо.

— Какво им казах? — попита, той германеца.

— Казахте им, че кръщелното име на баща ви е Турист, вашата професия е Чарлз, моминското име на майка ви е Багдад, а вие идвате от Хариет.

— Има ли някакво значение?

— Ни най-малко. Просто отговорете им нещо, те искат само това.

Господин Паркър Пайн се разочарова от Техеран. Намери го отчайващо модерен. Сподели го с хер Шлагал, пилота, на следващата вечер, когато случайно го срещна на входа на хотела. Следвайки едно свое хрумване, той го покани на вечеря и германецът прие.

Келнерът се засуети около тях и прие поръчките им. Донесе им храната и едва когато стигнаха етапа на la torte , някакъв лепкав шоколадов десерт, германецът каза:

— Значи, отивате в Шираз?

— Да. Ще пътувам до там със самолет, после до Испахан и накрая Техеран. Вие ли ще ме откарате със самолета до Шираз утре?

— О, не! Аз се връщам в Багдад.

— Отдавна ли сте тук?

— От три години. Нашата компания бе създадена едва преди три години. До този момент не сме имали нито един инцидент. Да чукна на дърво! — И той почука по масата.

Донесоха чашки гъсто и сладко кафе. Двамата мъже запалиха цигари.

— Първите ни пътници бяха две дами — върна се назад в спомените си германецът. — Две английски дами.

— Да? — подкани го господин Паркър Пайн.

— Едната беше млада дама от много знатно потекло, дъщеря на един от вашите министри. Не знам точно каква й е титлата, наричаха я лейди Естер Кар. Беше красива, много красива, но луда.

— Луда?

— Напълно откачена. Сега живее в Шираз, в една голяма къща. Носи източни дрехи. Не желае да се вижда с никакви европейци. Нима такъв живот би трябвало да води една млада дама с такова потекло?

— Имало е и други такива — отбеляза господин Паркър Пайн. — Например лейди Хестър Станхоуп…

— Но тази е луда — продължи пилотът. — Познава се по очите й. Такива бяха очите на командира на моята подводница по време на войната. Сега той е в лудница.

Господин Паркър Пайн се замисли. Помнеше добре лорд Мичълдевър, бащата на лейди Естер Кар. Беше работил под негово ръководство, докато той беше министър на вътрешните работи — едър рус мъж със засмени сини очи. Беше видял лейди Мичълдевър само веднъж — известна ирландска красавица — черни коси и теменужено сини очи. И двамата бяха красиви нормални хора, но все пак в семейство Кар имаше случаи на лудост. Появяваше се от време на време, през едно поколение. Той си помисли, че е странно хер Шлагал да заговори именно за това!