Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Само англичанката, госпожица Прайс. Отиде до тоалетната в дъното.

— Олюляваше ли се?

— Естествено, клатенето на автобуса я носеше ту насам, ту натам.

— И тя беше единственият човек, когото сте видели да се движи?

— Да — генералът го погледна учудено и каза: — Кой сте вие, питам се? Командвате, а не сте дори военен.

— Видял съм много неща от живота — отвърна господин Паркър Пайн.

— Пътували сте, така ли?

— Не — каза господин Паркър Пайн. — Седях по цял ден в една кантора.

Лофтус се върна с чорапите. Господин Паркър Пайн ги взе и ги разгледа. От вътрешната страна на единия от тях все още имаше полепнал влажен пясък .

Той си пое дълбоко въздух и каза:

— Сега вече ми е ясно.

Очите на всички се обърнаха отново към крачещата напред-назад фигура.

— Бих искал да видя тялото, ако може — рече господин Паркър Пайн.

Отиде с лекаря до мястото, където бе поставено тялото на Сметърст, покрито с мушама.

Лекарят махна покривалото.

— Няма нищо за гледане — отсече той, но очите на господин Паркър Пайн бяха приковани върху вратовръзката на мъртвия човек.

— Значи Сметърст е учил в Итън? — продължи той.

Лофтус го изгледа учудено.

Следващият въпрос съвсем го обърка.

— Какво ви е известно за младия Уилямсън? — продължи да пита той.

— Нищо. Срещнах го в Бейрут. Аз идвах от Египет. Но защо питате? Наистина…

— Ами защото, именно по неговите показания, ще пратим на бесилката един човек, нали? — отвърна със закачлива нотка в гласа си господин Паркър Пайн. — Трябва да бъдем внимателни.

Той продължи да разглежда вратовръзката и яката на мъртвия. Разкопча копчетата и махна яката. Погледна я и възкликна:

— Виждате ли това?

От вътрешната страна на яката имаше малко кръгло петно кръв.

Наведе се, за да разгледа още по-отблизо открилия се врат.

— Този човек не е убит с удар по главата, докторе — каза бързо той. — Бил е промушен в основата на тила. Можете да видите малката дупчица.

— Пропуснал съм я!

— Имали сте предварително изготвена версия — каза почти извинително господин Паркър Пайн. — Удар по главата. Лесно е да се пропусне такава рана. Тя едва се вижда. Едно бързо промушване с малък и остър инструмент и смъртта настъпи незабавно. Жертвата дори не може да извика.

— Стилет ли имате предвид? Мислите, че генералът…

— По общо мнение италианците и стилетите обикновено вървят ръка за ръка… Вижте, пристига някаква кола!

На хоризонта се появи туристическа кола.

— Това е добре — каза О’Рурк, който се бе приближил към тях. — Дамите могат да се качат на нея.

— Ами нашият убиец? — попита господин Паркър Пайн.

— Имате предвид Хенсли…

— Не, нямам предвид Хенсли — отсече господин Паркър Пайн. — Знам, че Хенсли е невинен.

— Вие… Но защо?

— Виждате ли, в чорапа наистина имаше пясък.

О’Рурк го загледа слисано.

— Моето момче — продължи внимателно господин Паркър, — разбирам, че не изглежда много логично, но е така. Сметърст не е ударен по главата виждате ли, а е намушкан. — Той направи малка пауза и след това продължи: — Спомнете си отново разговора, за който ви казах, разговорът ни в заведението. От него вие си избрахте една така да се каже, важна за вас фраза! Но мен ме порази друга. Когато, му казах, че „вдъхвам доверие“ той възкликна: „Какво? И вие ли…?“ Не ви ли прави впечатление, че е доста странно да определите по този начин изтичане на информация от отдела. „Вдъхва доверие“ подхожда повече на някой като изчезналия Самуел Лонг например.

Лекарят подскочи.

— Да, може би… — измънка О’Рурк.

— Подметнах на шега, че е възможно офейкалият господин Лонг да е един от нашата група. Да предположим, че наистина е така.

— Какво… Това е невъзможно!

— Напротив. Какво знаете за тези хора, освен имената им и нещата, които те самите споменават за себе си. Дали аз съм наистина господин Паркър Пайн? Дали генерал Поли наистина е италиански генерал? А какво ще кажете за тази госпожица Прайс старша, която прилича на мъж и наистина се нуждае от бръснене?

— Но той… Сметърст не е познавал Лонг?

— Сметърст е бил в Итън. Лонг също е бил в Итън. Сметърст може би го е познавал, макар че не го е споделил с вас. Възможно е да го е разпознал между нас. В такъв случай, какво с могъл да направи? Не е много умен и положението започва да го тревожи. Накрая решава да не казва нищо до Багдад. Но след това повече няма да държи езика си зад зъбите.

— Мислите, че един от нас е Лонг? — попита все още замаян О’Рурк, пое си дълбоко въздух и продължи: — Трябва да е италианецът… А какво ще кажете за арменеца?