Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Цяло безобразие е начинът, по който тези момичета се отнасят с човека — рече мрачно капитан Сметърст. — Почерпих я с две питиета после с трето, после с още, а тя хукна захилена с някакъв португалец. На това аз му викам безобразие.

Господин Паркър Пайн изрази съчувствието си и му предложи да пият кафе.

— Поръчал съм си арак — каза Сметърст. — Бива си го. Опитайте.

Господин Паркър Пайн знаеше нещичко за свойствата на арака и тактично се опита да отклони предложението. Сметърст поклати глава и продължи:

— Много съм го загазил. Трябва малко да си вдигна настроението. Не знам как бихте постъпили вие на мое място. Не искам да издам приятеля си? Искам да кажа какво може човек да направи в такъв случай? — Той се загледа в събеседника си сякаш го вижда за пръв път и рязко попита: — Кой сте вие? С какво се занимавате?

— Вдъхвам доверие — отвърна спокойно господин Паркър Пайн.

Сметърст се вторачи в него с жив интерес.

— Какво? И вие ли…

Господин Паркър Пайн извади от портфейла си изрезка от вестник и я постави на масата. На нея пишеше:

Щастлив ли сте?

Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн…

Сметърст успя да го прочете с известни усилия.

— Дявол да ме вземе! — изруга той. — Значи искате да кажете, че хората идват при вас и ви разказват проблемите си.

— Да, те ми се доверяват.

— Куп видиотени жени, предполагам.

— Наистина жените са повече — отбеляза господин Паркър Пайн. — Но също така има и мъже. Ами вие, млади приятелю? Нали току-що ми поискахте съвет?

— Я се разкарай! — сопна се капитан Сметърст. — Това си е моя работа… и само моя! Къде е проклетият арак?

Господин Паркър Пайн поклати тъжно глава и остави капитан Сметърст, защото реши, че е безнадежден случай.

Конвоят за Багдад тръгна в седем часа сутринта. Групата се състоеше от дванадесет души. Господин Паркър Пайн и генерал Поли, госпожица Прайс и нейната племенница, трима офицери от военновъздушните сили, Сметърст и Хенсли и една арменка със сина си на име Пантемиан.

Пътуването започна без инциденти. Скоро плодните дървета на Дамаск останаха зад гърба им. Небето беше облачно и младичкият шофьор го погледна със съмнение един-два пъти. Размени няколко думи с Хенсли.

— Доста вали от другата страна на Рутбах. Дано да не затънем.

Спряха по обяд и им раздадоха квадратни картонени кутии с храна. Двамата шофьори свариха чай, който сервираха в картонени чашки. След това отново продължиха с колата през безкрайната равнина.

Господин Паркър Пайн размишляваше за бавните кервани и за пътуванията, протичали със седмици…

По залез-слънце пристигнаха в пустинния форт Рутбах.

Големите порти не бяха затворени и автобусът мина при тях, за да влезе в двора на форта.

— Много е вълнуващо! — възкликна отново Нета.

След като се изми, тя пожела да отиде на кратка разходка. Лейтенантът от военновъздушните сили О’Рурк и господин Паркър Пайн предложиха да я придружат. Когато тръгваха, управителят дойде при тях и ги помоли да не се отдалечават много, защото може да им бъде трудно да се върнат, след като се стъмни.

— Няма да ходим надалеч — обеща О’Рурк.

Всъщност разходката не беше много интересна, защото пейзажът беше еднообразен.

Господин Паркър Пайн се наведе и взе нещо от земята.

— Какво е това? — попита любопитно Нета.

— Праисторически кремък, госпожице Прайс — подаде й го той. — Инструмент за пробиване на дупки.

— Те… дали са се убивали един друг с тези неща?

— Не. Имал е мирно предназначение. Но предполагам, че са могли и да убиват с него, ако са искали. Важно е желанието да убиваш, инструментът е без значение. Винаги ще се намери нещо , което да свърши работа.

Започна да се стъмва и те се прибраха обратно във форта.

След вечерята, която се състоеше от множество блюда, приготвени от консерви, групата остана по местата си, а мъжете запушиха. Щяха да продължат в дванадесет часа.

Шофьорът изглеждаше възбуден.

— Предстоят ни няколко лоши участъка — обясни той. — Може да затънем.

Всички се качиха в голямата кола и се наместиха удобно. Мис Прайс се бе разгневила, защото не бе могла да се добере до един от куфарите си.

— Искам чехлите си — простена тя.

— Много по-вероятно е да ви потрябват ботушите — обади се Сметърст. — Доколкото разбирам, ще затънем в море от кал.

— Нямам чорапи за преобуване — оплака се Нета.

— Няма значение. Вие ще стоите в колата. Само силният пол ще трябва да слиза и да бута.