Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Очакват ви и други вълнения по време на пътешествието — каза той. — Дори в наши дни понякога бандитите стрелят по туристите. Освен това, може да се загубите. Случва се понякога. Тогава изпращат нас да ви търсим. Един човек се загуби и остана цели пет дни в пустинята. За щастие носил достатъчно вода със себе си. По пътя има дупки и колата силно се друса. Само какви дупки! Веднъж един човек така си умря от удара. Казвам ви самата истина! Заспал по време на пътуването. Главата му се ударила в тавана на колата и той умрял.

— В такъв автобус ли, господин О’Рурк? — поиска да узнае възрастната госпожица Прайс.

— Не, не точно в такъв — призна младият мъж.

— Но ние трябва да разглеждаме забележителностите — намеси се развълнувано Нета.

Леля й извади пътеводител.

Нета лекичко започна да пристъпва назад.

— Знам, че иска да ме замъкне на някакво място, където Свети Павел бил хвърлен от прозореца — прошепна тя. — А аз искам да разгледам пазара.

О’Рурк се отзова веднага.

— Елате с мен! Ще тръгнем по улица Стрейт…

И те се отделиха от групата.

Господин Паркър Пайн се извърна към кротък мъж, който стоеше до него. Казваше се Хенсли. Работеше в Министерството по социални въпроси в Багдад.

— Дамаск може малко да ви разочарова, когато го видите за пръв път — каза извинително той. — Вече е цивилизован. Има трамваи, модерни къщи и магазини.

Хенсли кимна с глава. Не беше от словоохотливите.

— Ами… то… не бих… като си помисля… — измърмори той.

Покрай тях мина един млад русокос господин с вратовръзка от колежа „Итън“. Имаше приятно, но малко безизразно лице, което в момента изглеждаше разтревожено. Двамата с Хенсли работеха в един и същи отдел.

— Здрасти, Сметърст — поздрави го приятелят му. — Загубил ли си нещо?

Капитан Сметърст поклати глава. Беше млад човек, чието лице не подсказваше наличието на голям ум.

— Просто разглеждам — отвърна разсеяно той. Сетне изглежда се сети нещо и продължи: — Тази вечер трябва да се веселим, нали?

Двамата приятели се отдалечиха заедно. Господин Паркър Пайн си купи местен вестник на френски език.

Не откри нищо интересно. Местните новини не значех нищо за него и явно по света не се е случило важно събития. Загледа в се колонките под заглавието „Лондон“ и се зачете.

Първата се отнасяше до финансови въпроси. Втората беше за предполагаемото местонахождение на господин Самуел Лонг, укриващият се от съда финансист. Злоупотребите му възлизаха на три милиона и се говореше, че е успял да се укрие в Южна Америка.

— Не е съвсем зле за човек, който едва е навършил тридесет години — промърмори господин Паркър Пайн.

— Моля?

Обърна се и видя италианския генерал, с когото бе пътувал на един и същ кораб от Бриндизи до Бейрут.

Господин Паркър Пайн обясни на генерала какво имаше предвид. Генералът кимна няколко пъти с глава.

— Този човек е голям престъпник. Дори ние в Италия сме потърпевши. Вдъхваше доверие и то навсякъде по света. Казват, че бил образован човек.

— Да учил е в Итън и Оксфорд — каза предпазливо господа Паркър Пайн.

— Ще го хванат ли, как мислите?

— Зависи каква преднина има. Може все още да е в Англия. Всъщност, може да е навсякъде.

— И тук сред нас ли? — засмя се генералът.

— Възможно е. — Господин Паркър остана сериозен. — Откъде можете да знаете дали аз не съм този човек, генерале?

Генералът го погледна стреснато. След това смуглото му лице се отпусна и той се усмихна с разбиране.

— О, това би било добре, много добре! Но вие… — Той отместя очи от лицето на господин Паркър Пайн и го огледа.

Англичанинът разбра правилно погледа му и каза:

— Не бива да съдите по външността. Няколко допълнителни килограми са достатъчни, за да се придаде на човек доста по-възрастен вид. — Сетне замечтано добави: — Пък и сега има всякакви бои за коса, освен това можете да си направите белег на лицето. Можете дори да промените националността си.

Генерал Поли се оттегли изпълнен със съмнение. Никога не разбираше кога англичаните говорят сериозно.

Господин Паркър Пайн реши да се позабавлява тази вечер като отиде на кино. После отиде в „Нощен палат на удоволствията“. Мястото съвсем не му се стори палат, да не говорим за удоволствията. Танцьорките играеха с подчертана липса на ентусиазъм и ръкоплясканията бяха вяли.

Изведнъж господин Паркър Пайн зърна Сметърст. Младият Мъж седеше сам на маса. Лицето му беше зачервено и на господин Паркър Пайн му се стори, че той вече е изпил повече, отколкото трябва. Той мина през залата и седна при младия човек.