Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Тогава всички бижута бяха ли в куфарчето?

— Е, разбира се, не съм ги проверявала. Възможно е да е лисвал някой пръстен, но само толкова.

Господин Паркър Пайн кимна.

— А докато кондукторът оправяше леглото ви тази сутрин?

— Взех куфарчето със себе си във вагон-ресторанта. Винаги го нося с мен. Не съм го оставяла без надзор, освен когато заради пожара побягнах преди малко.

— Следователно — каза господин Паркър Пайн, — обидената и уж невинна мадам Субайска, или както се нарича тя, трябва да е крадлата. Но какво, по дяволите, е направила с бижутата? Имала е на разположение само минута и половина — време, колкото да отвори кутията с подправен ключ и да ги извади от нея. Добре, но после какво е предприела?

— Възможно ли е да ги е дала на друг човек?

— Едва ли. Аз се бях обърнал насам и си проправях път по коридора. Ако някой беше излязъл от купето, щях да го видя.

— Може би ги е хвърлила на някого през прозореца?

— Отлично предположение! Но така се случи, че в този момент бяхме над морето. Пътувахме по моста.

— Тогава сигурно ги е скрила някъде във вагона.

— Хайде да ги потърсим.

Елзи се впусна в диренето с енергичност, типична за американците. Господин Паркър Пайн участваше малко разсеяно. На укора й, че не търси упорито, той й поднесе подходящо извинение:

— Сетих се, че от Триест трябва да изпратя една важна телеграма — обясни той. Елзи посрещна хладно обяснението. Мнението й за господин Паркър Пайн рязко се бе променило. — Боя се, че нещо ми се сърдите, госпожо Джефриз — рече учтиво той.

— Е, вие не успяхте да се справите съвсем успешно със задачата си — отвърна тя.

— Но драга моя, трябва да имате предвид, че не съм детектив. Кражбите и измамите изобщо не са в моята област. Специалист съм по човешката душа.

— Когато се качих в този влак се чувствах нещастна — занарежда Елзи, — но сега съм много по-нещастна. Мога да изплача очите си. Моята любима прекрасна гривна и смарагдовият пръстен, който Едуард ми подари за годежа…

— Но сигурно са застраховани срещу кражба? — вметна господин Паркър Пайн.

— Застраховани ли? Ами не знам… Предполагам, че са. Въпросът е, че тези бижута означават много за мен , господин Пайн!

Влакът забави ход. Господин Паркър Пайн подаде глава от прозореца.

— Стигнахме Триест — обяви той. — Трябва да изпратя телеграмата.

— Едуард! — Лицето на Елзи светна при вида на съпруга й, който бързаше да я посрещне на перона в Истанбул. За миг дори мисълта за загубените бижута изчезна от съзнанието й. Вече бе забравила странните думи, които бе прочела върху попивателната. От съзнанието й изчезна всичко друго, освен, че не е виждала съпруга си от две седмици и макар че беше скромен и праволинеен, той беше изключително привлекателна личност.

На излизане от гарата Елзи усети едно приятелско потупване по рамото. Обърна се и видя господин Паркър Пайн. Откритото му лице излъчваше доброжелателност.

— Госпожо Джефриз — започна той, — бихте ли ме посетили в хотел „Токатлиан“ след половин час? Предполагам, че имам добри новини за вас.

Елзи погледна неуверено към Едуард. След това представи двамата мъже един на друг.

— Запознайте се с ъ-ъ-ъ… съпруга ми. Господин Паркър Пайн.

— Съпругата ви навярно ви е телеграфирала, че бижутата й бяха откраднати — каза господин Паркър Пайн. — Правя всичко, което е по силите ми, за да си ги върне обратно. Надявам се, че ще имам добри новини за нея след половин час.

Елзи погледна въпросително към Едуард. Той веднага отвърна:

— Хайде да тръгваме, скъпа. Хотел „Токатлиан“ ли казахте, господин Пайн. Добре, ще се погрижа тя да дойде там.

Половин час по-късно Елзи влезе в апартамента на господин Паркър Пайн в хотела. Той стана, за да я посрещне.

— Разочарована сте от мен, госпожо Джефриз — рече той. — Моля, не го отричайте! Е, не претендирам, че съм магьосник, но правя онова, което мога. Вижте това тук.

Той й подаде през масата малка кутия от дебел картон. Елзи я отвори. Пръстените, брошките, гривните и огърлиците — и всичко беше там!

— Господин Пайн, това е невероятно! Това е… прекрасно!

Господин Паркър Пайн се усмихна скромно.

— Радвам се, че не се провалих, драга млада госпожо.

— О, господин Пайн, карате ме да се чувствам неловко. След Триест се държах ужасно с вас. А сега… Но как ги намерихте? Кога и къде?

Господин Паркър Пайн поклати глава замислено.

— Дълга история — каза той. — Може би един ден ще я научите. Всъщност, възможно е да я чуете твърде скоро.