Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Лицето на младата жена придоби учудено изражение. Тя се подвоуми за миг в коридора, след това се върна в собственото си купе и взе последния брой на „Таймс“, който бе поставила на масичката заедно с няколко книги и списания.

Плъзна поглед по колоната с обявите на първата страница, но онова, което търсеше, го нямаше. Сбърчи леко чело и се отправи към ресторанта.

Помощник-келнерът я заведе до мястото й на една малка маса, на която вече имаше човек — мъжът, с когото едва не сблъскала в коридора. Тя съобрази, че той бе собственикът на куфара от свинска кожа.

Елзи го наблюдаваше незабелязано. Той изглеждаше открит, добронамерен и по някакъв необясним начин, вдъхващ доверие човек. Имаше сдържаното държание на английски джентълмен и не проговори, преди да поднесат плодовете.

— На такива места винаги е ужасно горещо — отбеляза той.

— Да — съгласи се Елзи. — Би било добре да отворим прозореца.

Той се усмихна печално.

— Невъзможно е. Всички тук, с изключение на нас двамата, ще протестират.

Тя му се усмихна в отговор. Никой не проговори повече.

Поднесоха кафе и обичайната неясна сметка. След като направи няколко забележки върху нея, Елзи изведнъж събра смелост.

— Извинете — измънка тя. — Върху куфара ви видях името Паркър Пайн. Вие… вие не сте ли случайно…

Тя се подвоуми какво да каже и той й се притече на помощ.

— Да, същият. А именно… — И той изрецитира обявата, която Елзи бе виждала много пъти в „Таймс“, но не я откри в последния брой. — „Щастлив човек ли сте? Ако не сте, обърнете се към господин Паркър Пайн.“ Да, това съм аз.

— Колко… колко необикновено! — възкликна Елзи.

Той поклати глава.

— Всъщност не е. За вас може да е необикновено, но за мен не е. — Той й се усмихна насърчаващо, след което се наведе през масата. Повечето посетители вече бяха напуснали ресторанта! — Значи, вие сте нещастна? — запита я той.

— Аз… — започна Елзи и спря.

— Иначе не бихте казали „Колко необикновено!“ — отбеляза той. Елзи замълча за момент. Чувстваше се странно успокоена от самото присъствие на господин Паркър Пайн.

— Да — призна си накрая. — Аз съм нещастна! Или поне съм обезпокоена. — Той кимна съчувствено. — Разбирате ли — продължи тя, — случи се нещо много странно. И аз изобщо не знам какво да мисля.

— Защо не ми разкажете — предложи й господин Паркър Пайн.

Елзи се сети за обявата във вестника. Двамата с Едуард често я бяха обсъждали и й се присмиваха. Никога не си бе представяла, че ще… а може би все пак е по-добре да не го прави. Ами ако господин Паркър Пайн се окаже шарлатанин… Но той изглеждаше толкова добър…

Елзи се реши. Беше готова на всичко, само за да може да се успокои.

— Ще ви разкажа! Отивам в Константинопол при съпруга ми. Ротата му е свързана с Ориента и тази година се наложи да замине за там. Тръгна преди две седмици. Искаше да подготви всичко, преди да пристигна. Много се вълнувам, като си помисля за това. Виждате ли, никога не съм пътувала в тази част на света. В Англия сме от шест месеца.

— Американци сте, нали?

— Да.

— И навярно сте се оженили не много отдавна?

— Оженихме се преди година и половина.

— Бракът ви щастлив ли е?

— О, да! Едуард е направо ангел! — Тя се подвоуми. — Е, може би не съвсем. Той е малко, как да кажа, прекалено почтен. Навярно се дължи на предците му пуритани. Но той е душичка! — завърши набързо тя.

Известно време господин Паркър остана загледан замислено в лицето й, после я подкани:

— Продължавайте!

— Това се случи около една седмица след като Едуард замина. Пишех някакво писмо в кабинета му и забелязах, че попивателната му беше съвсем малко използвана. Върху нея бяха отбелязали само няколко думи. В момента четях един криминален роман, в който главната улика беше попивателната. Просто на шега взех тази на Едуард и я сложих пред огледалото. Наистина беше само на шега, господин Пайн, съпругът ми е кротък като агънце и никога не бих допуснал, че може да направи такова нещо.

— Да, да, разбирам ви много добре.

— Оказа се много лесно да прочета написаното. Първо, ясно се беше отбелязала думата „съпруга“, след нея „Симплон експрес“ и по-надолу следното: „точно преди Венеция би бил най-подходящият момент“. — Тя замълча.

— Странно — учуди се господин Пайн. — Много странно. Почеркът на съпруга ви ли беше?

— О, да. Но колкото и да си напрягам мозъка, не мога да си представя по какъв повод би могъл да напише тези думи.

— „Точно преди Венеция ще бъде най-подходящият момент“ — повтори господин Паркър Пайн. — Да, наистина е много странно.