Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

— Така ли? — възкликна госпожа Раймър. — А какво ще кажете за нейната фотография, която видях със собствените си очи?

— Фалшификация — заяви господин Паркър Пайн. — Прави се много лесно.

— Ами написаното във вестника за нея?

— Целият вестник беше подправен, така че два абзаца, взети от различни статии, да изглеждат убедително свързани. Както и стана.

— Онзи мошеник, доктор Константин!

— Такъв няма. Един мой приятел с актьорски талант се представи под това име.

Госпожа Раймър изсумтя презрително.

— Ами! И аз изобщо не съм била хипнотизирана, предполагам?

— В действителност не бяхте хипнотизирана. С кафето си изпихте определена доза хашиш. След това ви дадоха други хапчета, доведоха ви тук с кола и ви върнаха в съзнание.

— Значи госпожа Гарднър е знаела всичко през цялото време? — попита госпожа Раймър.

Господин Паркър Пайн кимна.

— Подкупена от вас, предполагам! Или сте й наговорили маса лъжи!

— Госпожа Гарднър има доверие в мен — отбеляза господин Пайн. — Някога аз спасих нейният единствен син от каторга.

Нещо в тона, с който изрече тези думи накара госпожа Раймър да не повдига повече този въпрос.

— А какво ще кажете за рожденото петно? — настоя тя.

Господин Пайн се усмихна.

— То вече избледнява. След още шест месеца ще изчезне изобщо.

— И каква е причината за тези палячовщини? Да ме измамите, да ме затворите тук като прислужница, аз, която имам толкова много пари в банката! Но защо ли ви питам… Предполагам, че вие се възползвате от тях, добри мой приятелю. Ето каква е причината за всичко!

— Вярно е — каза господин Паркър Пайн, — че докато вие бяхте под влияние на лекарствата, ме упълномощихте да бъда ваш адвокат и по време на вашето… хъм, отсъствие, поех контрола на финансовите ви дела, но мога да ви уверя, уважаема госпожо, че освен първоначално дадените ми хиляда лири, не съм взел нито едно пени от вас! Всъщност, в резултат на разумни инвестиции, вашето финансово положение е подобрено.

— Тогава защо? — започна госпожа Раймър.

— Искам да ви задам един въпрос, госпожо Раймър — каза господин Паркър Пайн. — Вие сте честна жена. Зная, че ще ми отговорите честно. Искам да ви попитам дали сте щастлива?

— Щастлива ли? Хубав въпрос, няма що! Първо открадва парите на човека, а след това го питате дали е щастлив! Нахалството ви е възхитително!

— Продължавате да се сърдите. Това е съвсем естествено. Но за момент да оставим настрана моите престъпления. Госпожо Раймър, когато точно преди една година вие дойдохте в моята кантора, бяхте нещастна жена. Ще ми кажете ли дали сте нещастна сега? Ако е така, ще ви поднеса извиненията си и вие имате правото да предприемете каквито желаете стъпки срещу мен. Освен това, ще ви възстановя сумата от хиляда лири, които ми платихте. Кажете, госпожо Раймър, сега нещастна жена ли сте?

Госпожа Раймър се взираше в господин Паркър Пайн, но когато най-после реши да проговори, сведе погледа си.

— Не — отвърна тя. — Не съм нещастна. — В гласа й я прокрадна учудване. — Вие ме направихте такава. Признавам си. След като Абнър умря, никога не съм била така щастлива, както сега. Аз… аз ще се омъжа за един човек, който работи тук, Джо Уелш. Ще обявят годежа ни в църквата следващата неделя, ако това има някакво значение.

— Но сега, разбира се, всичко е различно!

Лицето на госпожа Раймър пламна. Тя пристъпи напред.

— Какво имате предвид, като казвате, че е по-различно. Мислите ли, че ако имах всичките пари в света, това би ме направило дама? Благодаря, не желая да съм дама. Дамите са безпомощни и негодни за нищо. Джо е достатъчно добър за мен и аз съм достатъчно добра за него. Ние сме си лика-прилика и ще бъдем щастливи. А що се отнася до вас, господин Паркър, дето си пъхате гагата навсякъде, разкарайте се и не се месете неща, които не се отнасят до вас!

Господин Паркър Пайн извади от джоба си лист хартия и го подаде на госпожа Раймър.

— Това е пълномощното, което ми дадохте да ви представлявам като ваш адвокат — каза той. — Да го скъсам ли? Предполагам, че незабавно ще поемете отново управлението на вашето богатство.

Върху лицето на госпожа Раймър се появи странно изражение. Тя отблъсна с ръка хартията.

— Вземете си го. Казах някои неща по ваш адрес… и някои от тях си ги заслужавате. Лукав човек сте, но въпреки това ви вярвам. Ще прехвърля седемстотин лири в тукашната банка. С тях ще си купим една ферма, която сме си харесали. Останалите пари… ами, дайте ги на болници.