Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Тя се втренчи изумено във фотографията. Госпожа Гарднър остави супата до нея и тихо излезе от стаята.

Госпожа Раймър механично започна да отпива от супата! Беше вкусна, питателна и гореща. В главата на госпожа Раймър настъпи пълна бъркотия. Кой беше луд всъщност? Самата тя или госпожа Гарднър? Със сигурност една от двете беше откачена! А докторът…

— Аз съм Амелия Раймър — заяви твърдо тя. — Зная, че съм Амелия Раймър и никой не може да ми твърди обратното!

Изяде супата и остави купата върху подноса. Един сгъна вестник привлече вниманието й. Взе го и погледна датата — 19 октомври. На коя дата беше отишла в кантората на господин Паркър Пайн? Трябва да е било петнайсети или шестнайсет октомври. Съобрази, че в такъв случай е боледувала три дни.

— Ама че мошеник излезе онзи доктор! — рече тя гневно. Същевременно й поолекна. Беше чувала за случаи, когато хората забравят кои са в продължение на години. Страхували се да не й се бе случило и на нея такова нещо.

Започна да разгръща страниците на вестника, преглеждайки напосоки колоните, когато изведнъж едно съобщение грабна погледа й.

Госпожа Абнър Раймър, вдовицата на Абнър Раймър краля на автоматичните изключватели, вчера бе приета е частна клиника за психично болни. През последните два дни тя настоятелно твърдеше, че е слугиня на име Хана Мурхаус.

— Хана Мурхаус! Значи такава била работата! — възкликна госпожа Раймър. — Тя съм аз, а аз съм тя. Предполагам, че иска да ни подменят. Е, скоро ще го оправим това . Но ако онзи двуличник Паркър Пайн играе някаква игра, то…

Но в същия миг вниманието й бе привлечено от името Константин, което се мъдреше в едно заглавие.

В заключителната си лекция, изнесена снощи по повод на заминаването му за Япония, доктор Клодиус Константин съобщи някои впечатляващи наблюдения. Той заяви, че е възможно да се докаже съществуването на душата чрез пренасянето й от едно тяло в друго. При експериментите, които провел в Източните страни, той е осъществил успешно двойно прехвърляне — душата на хипнотизираното тяло „А“ преминала в хипнотизираното тяло „Б“ и съответно душата на хипнотизираното тяло „Б“ преминала в „А“. При събуждането си „А“ твърдял, че е „Б“, и „Б“ мислел, че е „А“. За да бъде успешен експериментът, трябва да се намерят двама души с голяма физическа прилика. Несъмнено двамата души, които си приличали, били en rapport 3 3 във връзка (фр.) — Б. ред. . Това можело ясно да се види в случаи с близнаци, а при два съвършено непознати индивида, с различно обществено положение, но с подчертана сходност на чертите, също се наблюдавала подобна хармония.

Госпожа Раймър захвърли вестника.

— Мошеник! Долен мошеник! — изсъска тя.

Вече й стана ясно какво се е случило. Това си беше мръсен заговор, за да вземат парите й! Тази Хана Мурхаус бе маша в ръцете на господин Пайн и бе напълно възможно да е съвсем невинна. Двамата с онзи дявол Константин бяха измислили този фантастичен заговор!

Но тя ще го разобличи! Ще разкрие пред всички какъв е той! Ще го осъди! Ще каже на всички…

Изведнъж гневът й стихна и тя се размисли. Спомни си съобщението, което бе прочела. Хана Мурхаус не бе покорна миша в ръцете му. Беше протестирала. Беше настоявала, че е Хана. Но какво бе станало?

— Затворили са я в лудница, бедното момиче — каза на глас госпожа Раймър.

По гърба й премина ледена тръпка.

Лудница. Напъхват те там и не ти позволяват никога повече дв излезеш. Колкото повече твърдиш, че си с разума си, толкова по-малко ти вярват. Щом веднъж са те пъхнали, там си оставаш. Не, госпожа Раймър не желаеше да рискува и да й се случи такова нещо.

Вратата се отвори и госпожа Гарднър влезе в стаята.

— А, ти си изпила супата, миличка. Това е добре. Скоро ще се оправиш.

— Кога се разболях? — попита госпожа Раймър.

— Чакай да пресметна. Случи се преди три дни, в сряда. Петнайсети. Стана ти зле около пет часа.

— А! — Краткото възклицание значеше твърде много. Към четири часа госпожа Раймър се бе срещнала с доктор Константин.

— Както си седеше на стола, изведнъж се свлече — поясни госпожа Гарднър. — Каза „Ох!“ и това беше всичко. После започна да повтаряш унесено: „Заспивам… Аз заспивам…“ И наистина заспа, а ние те сложихме в леглото и повикахме доктора. Оттогава не си ставала.

— Предполагам, че няма друг начин да разберете коя съм аз, освен по лицето ми, искам да кажа — осмели се да отбележи госпожа Раймър.