Агата Кристи - Случаите на Паркър Пайн

Най-после измисли как да постъпи. Ще каже на Мери, че го е донесъл от чужбина. Орден с антикварна стойност!

Отвори книгата отново и се зачете. Беше щастлив. От лицето му бе изчезнало предишното изражение на неудовлетворен копнеж.

Господин Робъртс беше вече сред избраниците на съдбата, които са ПРЕЖИВЕЛИ ПРИКЛЮЧЕНИЕ.

Следващата клиентка беше госпожа Абнър Раймър. Името бе известно на господин Паркър Пайн и той вдигна учудено вежди, когато я въведоха в кабинета му.

Госпожа Раймър беше висока жена с едър кокал. Носеше кадифена рокля и широко кожено палто, които не можеха да прикрият тромавата й фигура. Кокалчетата на големите й ръце бяха изпъкнали. Лицето й беше голямо, широко и силно гримирано. Черната коса беше сресана модерно, а на шапката й имаше завити паунови пера.

Тя се отпусна тежко на стола и кимна с глава.

— Добро утро — гласът й прозвуча грубо. — Ако е вярно онова, което пише в обявата ви, ще ме посъветвате какво да правя с парите си.

— Много интересно — промърмори господин Паркър Пайн. — В днешно време малцина са онези, които биха поискали подобно нещо. Значи, ви е трудно да си похарчите парите, така ли, госпожо Раймър?

— Да — заяви прямо дамата. — Имам три кожени палта, много рокли от Париж и какво ли още не. Кола и къща на „Парк лейн“. Яхти, но не обичам морето. Имам сума първокласни прислужници, от онези дето те гледат отвисоко. Попътувах доста и видях различни места по света. Бог ми е свидетел, че не мога да измисля какво още да направя. — Тя погледна с надежда господин Паркър Пайн.

— Има болници — подсказа й той.

— Какво? Искате да кажете, да си дам парите на тях? Не, никога няма да го направя! Тези пари са спечелени с труд, уверявам ви — с много тежък труд. Ако си мислите, че ще ги дам просто ей така, сякаш не означават нищо, е, грешите. Искам да ги похарча. Но така, че да получа нещо хубаво за тях. Ако имате някакви идеи в това отношение, можете да разчитате на добро възнаграждение.

— Нашето предложение ме заинтересува — каза господин Пайн. — Не споменахте нищо за къща в провинцията.

— Пропуснах. Вече имам такава. Отегчава ме до смърт.

— Трябва да ми разкажете за себе си. Вашият проблем не може да се разреши лесно…

— Ще ви разкажа с най-голямо удоволствие. Не се срамувам от онова, което съм била. Работех във ферма, да, точно така, ферма, когато бях момиче. Работата беше тежка. Тогава се запознах с Абнър. Беше работник в близката фабрика. Ухажва ме осем години и чак тогава се оженихме.

— Бяхте ли щастливи? — попита господин Пайн.

— Аз бях щастлива. Абнър беше добър мъж. Трябваше много да се борим, обаче. Два пъти го изхвърляха от работа, родиха се и децата. Имахме четири: три момчета и едно момиче. Всички умряха като малки. Мисля си, че щеше да е друго, ако бяха оживели. — Изразът на лицето й се смекчи и тя сякаш изведнъж се подмлади. — Гърдите му бяха слаби, на Абнър, искам да кажа. Не го взеха в армията и не участва във войната. Справяше се добре във фабриката. Направиха го групов майстор. Беше си умен. Направи едно нововъведение. Те го почетоха, бих казала, както трябва. Дадоха му добри пари. Той ги използва за друга своя идея и тя също донесе пари. Те продължават да текат. Да знаете, отначало ми доставяше изключително удоволствие. Имахме къща с изрядна баня и много слуги. Вече нямаше готвене, търкане на подове и пране на дрехи. Можех да седя на копринените възглавници в салона за гости и да дръпна звънеца, за да ми поднесат чая — също като някоя графиня! Наслаждавахме се на богатството си. После дойдохме в Лондон. Почнах да си шия дрехи при модни шивачки. Отидохме в Париж и на Ривиерата. Беше изключително приятно.

— А след това? — попита господин Паркър Пайн.

— След това… предполагам просто свикнах с нещата — отвърна госпожа Раймър: — След известно време вече не изпитвах такова голямо удоволствие. Имаше дни, когато дори не забелязвахме какво ядем — ние, които можехме да си изберем и имаме всичко, което пожелаем! Що се отнася до баните — е, човек се къпе по веднъж на ден. После здравето на Абнър започна да го тревожи. Дадохме сума ти пари на доктори. Сторихме го и още как! Но те не можаха да направят нищо. Опитваха едно, опитваха друго… Но нищо не помогна. Той умря. — Тя помълча. — Беше млад човек, само на четиридесет и три години. — Господин Паркър Пайн кимна съчувствено, а тя продължи: — Това беше преди пет години. Парите продължават да текат. Глупаво е, че не мога да направя нищо с тях. Но, както ви казах вече, не мога да измисля какво нямам, за да си го купя.